Сякаш Ноел натискаше серия от бутони: когато правеше едно, Ланшон стенеше, когато правеше друго, той се гърчеше в екстаз. Беше много лесно. Това беше нейното училище, нейното образование. Това беше началото на властта.
Прекараха три дни, без изобщо да отидат в „Пирамид“. През тези дни и нощи Ланшон я научи на малкото, което знаеше за секса, а Ноел откри за себе си много повече.
Когато се върнаха в Марсилия, Ланшон беше най-щастливият мъж в цяла Франция. В миналото имаше краткотрайни връзки с разни продавачки в един ресторант, който предлагаше самостоятелни стаи с дивани, беше се пазарил с проститутки, беше стиснат в подаръците за любовниците си и прословут скъперник към жена си и децата си. Сега се чу как великодушно изрича:
— Ще ти наема апартамент, Ноел. Можеш ли да готвиш?
— Да — отговори тя.
— Хубаво. Всеки ден ще идвам на обяд и ще се любим. И два-три пъти седмично ще идвам на вечеря. — Сложи ръка на коляното й и я потупа. — Какво ще кажеш?
— Чудесно — отвърна Ноел.
— Дори ще ти давам издръжка. Не много голяма — бързо добави той, — но достатъчна, за да си купуваш от време на време по нещо хубаво. Искам само да не се срещаш с други мъже освен с мен. Сега ми принадлежиш.
— Както желаеш, Огюст — рече тя.
Ланшон въздъхна доволен и нежно проговори:
— Към никого досега не съм изпитвал такова чувство. Знаеш ли защо?
— Не, Огюст.
— Защото ме караш да се чувствам млад. Чака ни чудесен живот заедно.
Късно вечерта пристигнаха в Марсилия, мълчаливи, всеки потънал в мечтите си.
— Ще се видим утре в девет часа в магазина — каза Ланшон. Замисли се. — Ако си изморена, поспи повече. Ела в девет и половина.
— Благодаря, Огюст.
Той извади шепа банкноти и й ги подаде.
— Вземи. Утре следобед потърси апартамент. Това е за депозит — да го запазиш, докато го видя и аз.
Тя гледаше втренчено парите в ръката му.
— Какво има? — попита Ланшон.
— Искам да наема наистина хубаво жилище — отвърна Ноел, — където да ни бъде приятно заедно.
— Но аз не съм богаташ! — възрази той.
Ноел разбиращо се усмихна и сложи ръка върху бедрото му. Ланшон дълго я гледа, после кимна.
— Права си — рече той.
Отвори портфейла си и започна да брои банкнотите, като наблюдаваше лицето й. Когато му се стори, че е доволна, спря, опиянен от собствената си щедрост. Какво толкова в края на краищата? Беше хитър търговец и знаеше: това е гаранция, че Ноел никога няма да го напусне.
Тя го гледаше как потегля щастлив, после се качи горе, събра вещите си и извади спестяванията си от скривалището. Същата вечер в десет часа вече седеше във влака за Париж.
Рано на другата сутрин пристигна в Париж. Гарата беше пълна с нетърпеливи пристигащи и заминаващи пътници. Врявата беше оглушителна — хората се поздравяваха с викове, разделяха се със сълзи, грубо се блъскаха и бутаха, но това не смущаваше Ноел. В мига, в който слезе от влака, преди дори да е успяла да види града, знаеше, че си е у дома. Струваше й се, че Марсилия е непознат град, че мястото й е в Париж. Беше странно, опияняващо усещане и Ноел му се наслаждаваше, поглъщайки шума, тълпите, възбудата. Всичко това й принадлежеше. Трябваше само да го поиска. Взе куфара си и тръгна към изхода.
Отвън на ярката слънчева светлина, сред лудо профучаващите автомобили се поколеба, внезапно осъзнала, че няма къде да отиде. Пред гарата чакаха шест-седем таксита. Тя се качи в първото.
— Накъде?
Ноел се двоумеше.
— Можете ли да ми препоръчате добър и немного скъп хотел?
Шофьорът се обърна и я огледа преценяващо.
— За първи път ли сте в Париж?
— Да.
Той кимна.
— Предполагам, че търсите и работа?
— Да.
— Имате късмет — каза шофьорът. — Работили ли сте като манекенка?
Сърцето й заби силно.
— Всъщност да — промълви тя.
— Сестра ми работи в една от големите модни къщи — сподели шофьорът. — Точно тази сутрин каза, че едно от момичетата е напуснало. Искате ли да проверите дали мястото все още е свободно?
— Би било чудесно — отвърна Ноел.
— Ще ви струва десет франка да ви закарам дотам.
Тя се намръщи.
— Струва си — увери я той.
— Добре.
Тя се облегна на седалката. Шофьорът потегли и се вля в лудото движение към центъра на града. Докато пътуваха, той бърбореше, но Ноел не чуваше нито дума. Тя поглъщаше гледките на своя град. Предполагаше, че поради затъмнението Париж е по-тих от обичайното, но за нея беше направо вълшебен. Притежаваше своя елегантност, стил, дори аромат. Минаха покрай Нотр Дам, прекосиха реката по Пон Ньоф към десния бряг и завиха към авеню „Фош“. В далечината Ноел виждаше Айфеловата кула, издигаща се над града. В огледалото за обратно виждане шофьорът наблюдаваше изражението й.
— Хубаво, а?
— Прекрасно — тихо промълви Ноел.
Все още не можеше да повярва, че е тук. Това беше царство, достойно за една принцеса… за нея.
Таксито спря пред мрачна сивокаменна сграда на улица „Прованс“.
— Пристигнахме — заяви шофьорът. — Два франка по брояча и десет — за мен.
— А как да бъда сигурна, че мястото все още е свободно? — попита Ноел.
Шофьорът сви рамене.
— Казах ви, че момичето е напуснало тази сутрин. Ако не искате да влезете, ще ви върна на гарата.
— Не — бързо рече Ноел.
Отвори портмонето си, извади дванадесет франка и ги подаде на шофьора. Той се вторачи в парите, после я погледна. Смутена, тя бръкна в портмонето и му даде още един франк. Мъжът кимна, без да се усмихне, наблюдавайки я как сваля куфара си от таксито. На тръгване Ноел го попита:
— Как се казва сестра ви?
— Жанет.
Ноел стоеше до бордюра и гледаше отдалечаващото се такси, после се обърна и погледна сградата. На вратата нямаше никакъв надпис, но тя предположи, че за известна модна къща това не е нужно. Всички би трябвало да знаят къде се намира. Все куфара си, приближи се до вратата и позвъни. След няколко мига отвори прислужница в черна престилка. Тя погледна безизразно Ноел.
— Да?
— Извинете — промълви Ноел, — разбрах, че има свободно място за менекенка.
Жената се втренчи в нея и примига.
— Кой ви праща?
— Братът на Жанет.
— Влезте.
Тя разтвори вратата и Ноел пристъпи в приемна, мебелирана в стил от началото на миналия век. От
