Тюйлери, прекарах следобеда в Мал Медон, с часове бродиха по „Плас де Вож“ в края на Нотр Дам — най- старата част на Париж от времето на Луи Тринадесети. Той й показваше места извън обичайните туристически маршрути — площад „Мобер“ с колоритния уличен пазар, „Ке де Межисри“ с клетките с пъстроцветни птици и кресливи животинчета. Преведе я през „Марше де Буси“, където слушаха глъчката на амбулантните търговци, рекламиращи достойнствата на пресните домати, на стридите, подредени върху водорасли, на спретнато надписаните сирена. Бяха на Дю Пон и на Монпарнас. Вечеряха на увеселително корабче и привършиха с Лучена супа в Халите в четири часа сутринта, заедно с касапите и шофьорите на камиони. През това време Лари събра около себе си голяма група приятели и Ноел осъзна: привлича ги с дарбата си да се смее. Научи и нея да се смее, а тя не знаеше, че носи смеха у себе си. Беше същински дар от Бога. Беше благодарна на Лари и силно влюбена в него. Прибраха се в хотела едва призори. Ноел беше изтощена, но Лари кипеше от енергия като неуморно динамо. Тя лежеше на леглото и го гледаше. Застанал до прозореца, той наблюдаваше изгрева на слънцето над покривите на Париж.
— Обичам Париж — каза й. — Прилича на храм на най-хубавото, създадено от човека. Той е град на красотата, на храната, на любовта. — Обърна се към нея и се засмя.
— Може и да не е точно в този ред.
Ноел го гледаше как се съблича и ляга до нея. Прегърна го, обичаше да го усеща до себе си, обичаше мъжката му миризма. Спомни си за предателството на баща си. Не беше права, като смяташе, че всички мъже са като него и Огюст Ланшон. Сега знаеше, че има мъже като Лари Дъглас. Знаеше също, че за нея вече никога не може да има друг.
— Знаеш ли кои са двамата най-велики мъже, принцесо? — попита я той.
— Ти — промълви тя.
— Уилбър и Орвил Райт. Те дадоха на човека истинска свобода. Летяла ли си някога?
Ноел поклати глава.
— Имахме вила в Монток — това е в края на Лонг Айланд, — като хлапе гледах чайките, виещи се в небето над плажа и носени от въздушното течение, и душа давах да бъда там горе при тях. Знаех, че искам да стана летец още преди да проходя. Когато бях на девет години, приятел на семейството ме качи на стар биплан, а на четиринадесет взех първия си урок по летене. Живея истински, когато съм във въздуха. — След малко:
— Ще има световна война. Германия иска да владее целия свят.
— Франция няма да бъде засегната, Лари. Никой не може да премине линията „Мажино“.
Той изсумтя:
— Преминавал съм я стотици пъти. — Тя го погледна озадачена. — По въздух, принцесо. Това ще бъде въздушна война… моята война. — След малко — нехайно: — Защо да не се оженим?
Това беше най-щастливият миг в живота на Ноел.
Неделята беше спокоен, ленив ден. Закусиха в малко улично кафене в Монмартр, прибраха се в хотела и прекараха почти целия ден в леглото. Ноел не можеше да повярва, че човек е в състояние да изпитва такова щастие. Когато се любеха, беше вълшебно, но тя беше щастлива и просто да лежи и да слуша Лари или да го гледа как неспокойно се движи из стаята. Стигаше й само да е близо до него. Мислеше си колко странно се бяха развили нещата. Беше израсла, наричана от баща си принцеса, а сега макар и на шега, Лари също я наричаше така. Когато беше с него, се чувстваше личност. Лари възвърна вярата й в мъжете. Той беше целият й свят и Ноел знаеше, че никога няма да й трябва нищо повече. Струваше й се невероятно, че има щастието и той да изпитва същото към нея.
— Нямах намерение да се женя, преди да свърши войната — каза й той. — Но, по дяволите! Плановете се правят, за да бъдат променяни, нали, принцесо?
Тя кимаше уплашена, че ще се пръсне от щастие.
— Нека ни ожени някой кмет в провинцията — предложи Лари. — Освен ако не искаш голяма сватба.
Ноел поклати глава.
— Мисля, че ще е чудесно.
Той кимна.
— Дадено! Довечера трябва да се явя в ескадрилата. Ще се видим тук следващия петък. Какво ще кажеш?
— Аз… не знам как ще издържа без теб толкова дълго.
Гласът на Ноел потрепери. Лари силно я притисна и попита:
— Обичаш ли ме?
— Повече от живота си — отговори простичко Ноел.
След два часа Лари замина за Англия. Не й позволи да го изпрати на летището.
— Не обичам разделите — каза той. Даде й пълна шепа банкноти. — Купи си булчинска рокля, принцесо. Ще те видя с нея другата седмица.
И замина.
Ноел прекара седмицата в еуфория. Връщаше се по местата, където бяха ходили заедно, с часове мечтаеше за съвместния им живот. Дните едва се влачеха, минутите минаваха страшно бавно, Ноел мислеше, че ще полудее.
Обиколи десетина магазина да си търси булчинска рокля и най-после при Мадлен Вионе намери точно това, което искаше. Роклята беше от прекрасна бяла коприна със затворен корсаж, дълги ръкави с редица от шест перлени копчета и три кринолинени фусти. Струваше много повече, отколкото бе очаквала, но тя не се поколеба. Даде парите, които Лари й остави, и почти всичките си спестявания. Цялото й същество се беше съсредоточило около Лари. Мислеше с какво да му достави удоволствие, търсеше в ума си спомени, с които да го забавлява, анекдоти, с които да го развесели. Чувстваше се като ученичка.
Изгаряна от нетърпение, очакваше петъка и когато той най-после настъпи, тя стана в зори и два часа се къпа и облича. Сменяше дрехите си отново и отново, опитваше се да отгатне коя рокля най-много би харесала на Лари. Облече булчинската рокля, но бързо я съблече, изплашена, че това ще й донесе нещастие. Беше полудяла от вълнение.
В десет часа застана пред огледалото в спалнята — знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. В преценката й нямаше самолюбие — тя просто беше доволна заради Лари, радваше се, че може да му поднесе този дар. До обяд той не се появи. Ноел съжаляваше, че не й е казал точно кога ще пристигне. През десет минути звънеше на рецепцията да пита дали няма съобщение за нея и непрекъснато вдигаше телефона, за да се убеди, че работи. Стана шест часът вечерта, а от него все още нямаше никаква вест. Не се обади и до полунощ. Ноел седеше сгушена в един стол и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да звънне. Заспа и когато се събуди, вече беше съмнало. Беше събота. Тя все още седеше на стола, схваната и измръзнала. Роклята, която толкова старателно избра, беше измачкана, на чорапа и имаше бримка.
Ноел се преоблече и цял ден стоя в стаята пред отворения прозорец, казваше си, че ако стои там, Лари ще се появи, а ако излезе, ще му се случи нещо ужасно. Следобед вече беше убедена, че е станало нещо. Самолетът на Лари е паднал, той лежи някъде на полето или в болница — ранен или мъртъв. Ужасни видения изпълваха съзнанието й. Стоя будна цялата нощ, прилошаваше й от тревога, не смееше да излезе от стаята, а не знаеше как да се свърже с него.
Той не се обади до обяд в неделя и Ноел не издържа повече. Трябваше да му телефонира. Но как? Беше война и не беше лесно да се обади в чужбина, а тя дори не знаеше къде точно се намира Лари. Знаеше само, че е в Кралските военновъздушни сили в някаква американска ескадрила. Вдигна телефона и обясни на телефонистката, която отсече:
— Това е невъзможно!
Ноел обясни ситуацията и дали от думите й, или от безумното отчаяние в гласа й — така и не разбра, — но след два часа говореше с Военното министерство в Лондон. Не можели да й помогнат, но я прехвърлиха към Военновъздушното министерство в Уайтхол, откъдето я свързаха с Командването на бойните действия, ала връзката прекъсна, преди да получи каквато и да е информация. Свързаха я отново чак след четири часа, когато вече беше на ръба на истерията. Командването не можеше да й даде информация, посъветваха я да опита във Военното министерство.
— Вече говорих с тях! — изкрещя Ноел в телефона и избухна в ридания.
