тавана висеше голям полилей, по стените имаше аплици, а през една отворена врата се виждаха стая, пълна със старинни мебели, и стълба, която водеше нагоре. Върху маса с красива инкрустация имаше броеве на „Фигаро“ и „Еко дьо Пари“.
— Почакайте тук. Ще проверя дали мадам Дели може да ви приеме.
— Благодаря — отвърна Ноел.
Остави куфара и се приближи до голямо стенно огледало. Дрехите й бяха измачкани от пътуването и тя съжали, че е дошла ей така, без да се поосвежи. Важно беше да направи добро впечатление. И все пак, докато се разглеждаше, съзнаваше, че е красива. Съзнаваше го без самонадеяност, просто приемаше красотата си като преимущество, което трябва да използва. В огледалото видя, че по стълбите слиза момиче, и се обърна. Имаше стройна фигура и хубаво лице, беше облечено в дълга кафява пола и блуза с вдигната яка. Очевидно манекените тук бяха от високо качество. Момичето се усмихна на Ноел и отиде в салона. След миг влезе мадам Дели. Беше над четиридесетте, ниска и трътлеста, със студени пресметливи очи. Ноел прецени, че роклята й струва поне две хиляди франка.
— Режина ми каза, че търсиш работа — проговори тя.
— Да, мадам — отговори Ноел.
— Откъде си?
— От Марсилия.
— Свърталище на пияни моряци — изсумтя мадам Дели.
Лицето на Ноел помръкна. Мадам Дели я потупа по рамото.
— Това няма значение, мила моя. На колко години си?
— На осемнадесет.
Мадам Дели кимна.
— Това е добре. Мисля, че ще се харесаш на клиентите ми. Имаш ли роднини в Париж?
— Не.
— Отлично. Можеш ли да започнеш веднага?
— О, да! — с готовност я увери Ноел.
Отгоре долетя смях и след миг по стълбите се появи червенокосо момиче под ръка с дебел мъж на средна възраст. Момичето носеше само тънко неглиже.
— Свършихте ли вече? — попита мадам Дели.
— Изтощих Анжела — ухили се мъжът. Изведнъж съзря Ноел. — Коя е тази малка красавица?
— Това е Ивет — новото ни момиче — отговори мадам Дели и продължи уверено. — Тя е от Антиб, дъщеря на принц.
— Никога не съм чукал принцеса! — възкликна мъжът. — Колко?
— Петдесет франка.
— Шегуваш се. Тридесет.
— Четиридесет. Повярвайте, струва си.
— Съгласен съм.
Обърнаха се към Ноел. Тя беше изчезнала.
От часове вървеше по улиците на Париж. Разхождаше се по „Шанз Елизе“ — ту по единия тротоар, ту обратно по другия, бродеше през пасажа Лидо, спираше пред всеки магазин да позяпа невероятното изобилие от бижута, рокли, кожи и парфюми. Чудеше се какъв ли е Париж, когато няма недостиг на стоки. Изложените на витрините вещи бяха ослепителни, част от нея се чувстваше като недодялана провинциалистка, друга част знаеше, че един ден тези неща ще й принадлежат. Вървеше през Булонския лес, по улица „Фобур Сент-Оноре“ и по авеню „Виктор Юго“, докато се почувства уморена и гладна. Беше оставила чантата и куфара си у мадам Дели, но нямаше намерение да се връща там. Щеше да изпрати някой да й вземе нещата.
Не беше шокирана, нито разтревожена от случилото се. Просто разбираше разликата между проститутка и куртизанка. Проститутките не можеха да повлияят на хода на историята, куртизанките — да. Но в момента тя нямаше пукната пара. Трябваше някак да се оправи, докато си намери работа на следващия ден. Започваше да се здрачава, търговците и портиерите на хотелите бързаха да пуснат завесите за затъмнение срещу евентуално въздушно нападение. Най-неотложният й проблем беше да намери някого, който да я покани на хубава топла вечеря. Попита един полицай за пътя и се отправи към хотел „Крийон“. Отвън мрачни железни щори закриваха прозорците му, но вътре фоайето беше шедьовър на сдържаната изисканост — приятна и ненатрапчива. Ноел влезе уверено, като че живееше там, и седна на един стол срещу асансьора. Никога досега не беше правила подобно нещо и беше малко притеснена. Припомни си колко лесно се е справила с Огюст Ланшон. Мъжете наистина бяха много елементарни. Момичето трябва да помни само едно — мъжът е мек, когато му е твърд, и е твърд, когато му е мек. Така че трябва само да се погрижи да му е твърд, докато получи от него това, което иска. Оглеждайки фоайето, Ноел реши, че е проста работа да улови погледа на някой свободен мъж, тръгнал да вечеря сам.
— Извинете, госпожице.
Ноел се обърна и видя едър мъж в тъмен костюм. Никога в живота си не беше виждала детектив, но изобщо не се усъмни какво означава това.
— Чакате ли някого?
— Да — отговори Ноел, като се опитваше да овладее гласа си. — Чакам един приятел.
Изведнъж тя болезнено осъзна, че е с измачкани дрехи и без чанта.
— В този хотел ли е настанен приятелят ви?
Ноел почувства, че я обзема паника.
— Той такова… не съвсем.
Мъжът я гледа известно време и прибави с по-остър тон:
— Мога ли да видя документите ви?
— Аз… аз не ги нося със себе си — заекна тя. — Загубих ги.
Детективът продължи:
— Може би госпожицата ще дойде с мен?
Хвана я здраво за ръката и тя се изправи. В този миг някой я сграбчи за другата ръка и каза:
— Извинявай, че закъснях, скъпа, но нали знаеш как е на тези проклети коктейли. Едва успях да се измъкна. Отдавна ли чакаш?
Удивена, Ноел рязко се обърна към мъжа. Беше висок, с тънко, но силно тяло, беше облечен в странна, непозната униформа. Косата му беше синкавочерна. Очите му имаха цвета на тъмно бурно море, обграждаха ги дълги гъсти мигли. Чертите му напомняха образ от стара флорентинска монета. Двете половини на лицето му не бяха съвсем симетрични, сякаш ръката на леяра беше трепнала за миг, но то бе изключително живо и подвижно, готово всеки момент да се усмихне или да се намръщи. Силната, мъжествена брадичка с дълбока трапчинка беше единственото, което не му позволяваше да бъде женствено красиво.
Той кимна към детектива.
— Безпокои ли те този човек? — Беше с плътен глас и говореше френски с много слаб акцент.
— Н-не — смутено изрече Ноел.
— Моля за извинение, господине — заговори детективът на хотела, — станало е недоразумение. Напоследък имаме проблеми с… — Обърна се към Ноел. — Моля, приемете извиненията ми, госпожице.
Непознатият погледна Ноел.
— Е, не знам. Какво ще кажеш? — Ноел преглътна и бързо кимна. Мъжът продължи към детектива: — Госпожицата е великодушна. Просто занапред внимавайте.
Хвана Ноел под ръка и се отправиха към изхода. На улицата тя продума:
— Аз… не знам как да ви благодаря, господине.
— Винаги съм мразил полицаите — усмихна се той. — Искаш ли да ти извикам такси?
Ноел го гледаше и като си припомни в какво положение се намира, почувства, че я обзема паника.
— Не.
— Добре. Лека нощ.
Той тръгна към едно такси, обърна се и видя, че тя стои като прикована и гледа към него. От вратата на хотела ги наблюдаваше детективът. Непознатият се поколеба, после се приближи към Ноел.
