със стегнати, добре развити гърди, нежно заоблени хълбоци и стройни крака. В израза й имаше безразличие и надменност, като че ли отражението й притежаваше други черти, които й бяха чужди. Предполагаше, че това е част от защитната броня, зад която се прикриваше от първите си училищни дни.
Голямата икономическа криза притискаше все по-жестоко цялата нация и бащата на Катерин непрестанно се заплиташе в някакви сделки, които така и не се осъществяваха. В главата му постоянно се въртяха мечти да направи изобретения, които да му донесат милиони долари. Измисли крикове, които да се монтират над колелата на автомобила и да се спускат само с натискане на копче върху арматурното табло. Никой производител на автомобили не прояви интерес. Изработи въртяща се електрическа реклама за магазините. След краткотрайно суетене и обнадеждаващи срещи идеята угасна.
Баща й взе пари на заем от по-малкия си брат Ралф, който живееше в Омаха, за да оборудва обущарски камион, с който да обслужва квартала. С часове обсъждаше проекта с Катерин и майка й.
— Няма начин да не успея — обясняваше той. — Представи си, че обущарят сам идва пред вратата ти. Никой досега не го е правил. Вече имам един обущарски камион, нали? Ако печели само по двадесет долара дневно, това са сто и двадесет долара седмично. Два камиона ще ми носят двеста и четиридесет долара на седмица. След година ще имам двадесет камиона. Това прави две хиляди и четиристотин долара седмично, сто двадесет и пет хиляди долара годишно. И е само началото…
След два месеца камионът и обущарят изчезнаха — рухна още една мечта.
Катерин се надяваше, че ще може да учи в университета „Нортуестърн“. Беше най-добрата ученичка в класа, но дори и да получеше стипендия, трудно можеше да разчита само на нея. Разбираше, че наближава денят, когато ще трябва да напусне училище, за да започне работа. Би могла да си намери място като секретарка, но беше твърдо решена никога да не се отказва от мечтата си, която ще изпълни живота й с богат и прекрасен смисъл. Това, че не знаеше каква точно е мечтата й или смисълът на нейния живот, правеше всичко още по-непоносимо тъжно.
— Казваше си, че сигурно е от възрастта. При всички положения беше ужасно. Децата са твърде малки, за да преживяват юношеството, с горчивина си мислеше тя.
Две момчета смятаха, че са влюбени в Катерин. Първият беше Тони Корман, който един ден щеше да постъпи в адвокатската кантора на баща си. Беше с цяла педя по-нисък от Катерин, с нездрав цвят на лицето и късогледи воднисти очи, които я гледаха с обожание. Другият беше Дийн Макдермон — дебел и стеснителен, искаше да стане зъболекар. Имаше и трето момче — Рон Питърсън, но той беше друга категория. Бе футболната звезда на гимназията и всички казваха, че сигурно ще го приемат в колежа със стипендия за спортист. Висок, широкоплещест, той приличаше на театрален идол и безспорно беше най- популярното момче в училището.
Единствената пречка Катерин да не се сгоди незабавно за него бе, че той дори не подозираше за съществуването й. Всеки път, когато се разминаваше с него по училищния коридор, сърцето й забиваше лудо. Тя си блъскаше главата какво ли остроумно и предизвикателно да му каже, че той да й определи среща. Но щом се приближеше до него, езикът й се вдървяваше и те се разминаваха мълчаливо. Като кораба „Куийн Мери“ и боклукчийски шлеп — с отчаяние си мислеше Катерин.
Имаха все по-големи трудности с парите. Бяха закъснели три месеца с наема и не ги изхвърляха само защото хазайката беше очарована от баща й и от грандиозните му планове и изобретения. Когато го слушаше, Катерин изпитваше мъчителна тъга. Той беше все така бодър и оптимист, но тя виждаше и зад поочуканата му фасада. Чудният безгрижен чар, превръщащ в празник всичко, с което се заемаше той, беше помръкнал. Баща й приличаше на хлапе, въплътило се в мъж на средна възраст, който си фантазира за великолепното бъдеще, за да скрие жалките провали на миналото. Неведнъж го беше виждала да дава вечеря за дузина гости в „Ханричи“, а после весело да отвежда настрана някой от тях и да му иска пари на заем, за да плати сметката плюс щедър бакшиш, разбира се — задължително щедър, защото трябваше да поддържа репутацията си. И все пак, макар да съзнаваше, че той е небрежен и безразличен баща, Катерин го обичаше. Харесваше й, че се пали, че вечно се усмихва и прелива от енергия в този свят от намръщени, мрачни хора. Това беше неговият дар и той щедро го предлагаше.
В крайна сметка според Катерин той се чувстваше по-добре с прекрасните си мечти, които никога нямаше да се сбъднат, отколкото майка й, която се страхуваше да мечтае.
През април майка й умря от сърдечен пристъп. Това беше първият сблъсък на Катерин със смъртта. Малкият им апартамент се изпълни с приятели и съседи, поднасящи съболезнованията си с фалшиво уважение, както е прието при такива трагедии.
Смъртта беше превърнала майка й в дребна, съсухрена, безжизнена фигура, а може би животът я беше направил такава — мислеше Катерин. Опитваше се да си припомни общи спомени, моменти, когато се бяха смели заедно, когато душите им се бяха сливали, но в представите й непрекъснато изскачаше образът на бащата — усмихнат, енергичен и весел. Сякаш животът на майка й беше бледа сянка, която чезнеше под слънцето на спомена. Катерин се взираше в ковчега с восъчната фигура на майка си, облечена в проста черна рокля с бяла якичка, и мислеше за пропиления й живот. За какво е било всичко? Чувствата, които Катерин бе изпитвала преди години, отново я завладяха — решимостта да стане нещо, да остави следа, за да не свърши в анонимен гроб, без светът да-знае, нито да го е грижа, че Катерин Алегзандър е живяла и е умряла, че се е върнала в земята.
Чичо й Ралф и леля й Полин дойдоха със самолет от Омаха за погребението. Ралф беше десет години по-млад от баща й и съвсем различен от него. Занимаваше се с поръчки и доставка на витамини по пощата и преуспяваше. Беше едър, квадратен мъж — с квадратни рамене, квадратна челюст, квадратна брадичка и — Катерин беше сигурна — с квадратен мозък. Жена му беше като птичка — само пърхаше и чуруликаше. Бяха свестни хора и Катерин знаеше, че чичо й е дал доста пари на заем на баща й, но чувстваше, че няма нищо общо с тях. Те бяха като майка й — хора без мечти.
След погребението чичо Ралф каза, че иска да поговори с Катерин и баща й. Седнаха в малката дневна, а Полин хвърчеше насам-натам с табли с кафе и сладкиши.
— Знам, че си доста зле с парите — каза чичо Ралф на брат си. — Прекалено голям мечтател си, винаги си бил такъв. Но ти си ми брат. Не мога да те изоставя. Разговаряхме за това с Полин. Искам да дойдеш на работа при мен.
— В Омаха?
— Ще имаш добър и постоянен доход и двамата с Катерин можете да живеете у нас. Имаме голяма къща.
Сърцето на Катерин се сви. Омаха! Това беше краят на мечтите й.
— Нека помисля — рече баща й.
— Ще вземем влака в шест часа — продължи чичо Ралф. — Отговори ми, преди да тръгнем.
Когато двамата с баща й останаха сами, той простена:
— Омаха! Басирам се, че там няма дори свястна бръснарница.
Но Катерин знаеше, че той се преструва заради нея. И със, и без свястна бръснарница баща й нямаше друг избор. Накрая животът го беше хванал в капана си. Тя се питаше как ли ще му се отрази, ако се установи на постоянна скучна работа с определено работно време. Щеше да е като уловена волна птица, блъскаща крилата си в стените на клетката, загиваща в пленничество. А тя трябваше да се прости с университета „Нортуестърн“. Беше кандидатствала за стипендия, но не получи отговор. Следобед баща й се обади на брат си, за да му каже, че приема предложението.
На другата сутрин Катерин отиде при директора да го уведоми, че ще се мести в Омаха. Той стоеше прав зад бюрото си и преди тя да проговори, й каза:
— Честито, Катерин, спечелила си пълна стипендия за университета „Нортуестърн“.
Вечерта двамата с баща й обсъдиха всичко подробно и накрая решиха, че той ще се премести в Омаха, а Катерин ще отиде в „Нортуестърн“ и ще живее на общежитие. И така след десет дни тя изпращаше баща си на гара „Ла Сал Стрийт“. Изпитваше силно чувство на самотност и тъга от раздялата с човека, когото обичаше най-много, и в същото време с нетърпение очакваше влакът да потегли, приятно развълнувана от мисълта, че за първи път ще бъде свободна и ще живее свой собствен живот. Стоеше на перона и гледаше баща си, притиснал лице до прозореца за последен поглед — занемарен, но хубав мъж, който все още искрено вярваше, че един ден светът ще му принадлежи.
На връщане от гарата Катерин се засмя на глас — беше се сетила, че за да замине за Омаха на работа,
