звезда бяха съвсем нищожни. Не бе красив мъж — напротив. Имаше лице на боксьор, изгубил десетина срещи поред, носът му беше чупен няколко пъти, косата му бе рядка, леко накуцваше. Но всичко това нямаше значение, защото Филип Сорел притежаваше сексапил. Беше образован, възпитан, а съчетанието между вродената му деликатност и лицето и телосложението на хамалин подлудяваше жените и караше мъжете да гледат на него като на герой. Докато яхтата се приближаваше към пристанището, Сорел отново се запита какво търси тук. Отложи снимките на филма, който искаше да прави, за да присъства на процеса срещу Ноел. Много добре съзнаваше, че ще бъде лесна мишена за пресата, ако всеки ден седи в съдебната зала без защитата на своите агенти по печата. Репортерите положително щяха да изтълкуват погрешно присъствието му и да сметнат, че си прави реклама от делото за убийство срещу бившата му любовница. Както и да го погледнеше, щеше да бъде мъчително преживяване, но Сорел трябваше отново да види Ноел, трябваше да разбере няма ли начин да й помогне. Докато яхтата се плъзгаше покрай белокаменния вълнолом на пристанището, той мислеше за онази Ноел, която познаваше, с която бе живял, която беше обичал, и стигна до извода, че тя е напълно способна да извърши убийство.
Докато яхтата на Филип Сорел се приближаваше към гръцкия бряг, на сто мили северозападно от летище Еленикон в самолета на „Пан Американ“ пътуваше съветникът на президента на САЩ. Уйлям Фрейзър беше прехвърлил петдесетте, бе хубав мъж с прошарена коса, сурови черти и властно държане. Беше се взрял в писмото, което държеше, но повече от час не бе обърнал страница, нито бе помръднал. Фрейзър си бе взел отпуска за това пътуване, въпреки че моментът беше крайно неподходящ — точно по време на кризата в Конгреса. Знаеше, че следващите няколко седмици ще бъдат болезнени за него, и все пак чувстваше, че няма друг избор. Бе предприел това пътуване, за да отмъсти, и мисълта го изпълваше с хладно задоволство. Фрейзър си наложи да не мисли за процеса, който започваше на другия ден, и погледна през прозорчето на самолета. Някъде долу екскурзионен кораб се полюшваше към Гърция, чийто бряг се мержелееше в далечината.
Огюст Ланшон страдаше от морска болест и изпитваше ужас вече три дни. Страдаше от морска болест, защото екскурзионното корабче, на което се качи в Марсилия, попадна в опашката на мистрал, а изпитваше ужас, защото се страхуваше, че жена му ще открие какво прави. Беше над шестдесетгодишен, дебел и плешив, с къси крака и белязано от шарка лице, със свински очички и тънки устни, които постоянно стискаха евтина пура. Притежаваше магазин за дрехи в Марсилия и не можеше да си позволи отпуска като богаташите — или поне постоянно го повтаряше на жена си. Разбира се, това не беше истинска отпуска — припомни си той. Трябваше още веднъж да види своята любима Ноел. Откакто тя го напусна, години наред той жадно следеше кариерата й по клюкарските рубрики във вестниците и списанията. Когато Ноел играеше първата си главна роля в театъра, Ланшон взе влака за Париж, за да я види, но не можаха да се срещнат заради глупавата й секретарка. По-късно гледаше отново и отново филмите й и си припомняше как някога се е любила с него. Да, това пътуване му излизаше през носа, но си струваше. Скъпата му Ноел щеше да си спомни колко добре са живели заедно и щеше да се обърне към него за закрила. Той щеше да подкупи някой съдия или друг чиновник — стига да не му струваше твърде скъпо, — Ноел щеше да бъде освободена и той щеше да я настани в малко апартаментче в Марсилия, където тя щеше да му бъде подръка, щом я пожелаеше.
Дано само жена му не разбере.
Фредерик Ставрос работеше в малката си адвокатска кантора на втория етаж на стара порутена сграда в Монастираки — един от бедните квартали на Атина. Беше нервен млад мъж, нетърпелив и амбициозен, борещ се да си изкарва прехраната с избраната професия. Тъй като не можеше да си позволи да наеме помощник, беше принуден да извършва сам всички досадни подготвителни юридически проучвания. Обикновено мразеше тази част от работата си, но този път нямаше нищо против, защото знаеше, че ако спечели това дело, ще бъде толкова търсен, че няма да се притеснява повече до края на живота си. Ще може да се ожени за Елена, да създаде семейство. Ще се премести в луксозна кантора, ще наеме чиновници и ще се запише в някой моден клуб като „Атене Лески“, където ще се среща с богати потенциални клиенти. Метаморфозата вече беше започнала. Всеки път, когато Фредерик Ставрос излезеше по улиците на Атина, някой, видял снимката му по вестниците, го познаваше и го спираше. За броени седмици той се бе прочул и беше станал адвокатът, който защитава Лари Дъглас. Дълбоко в себе си Ставрос признаваше, че му се е паднал не клиентът, който му е необходим. Би предпочел да защитава блестящата Ноел Паж вместо нищожество като Лари Дъглас, ала и самият той беше такъв. Но пак добре, че беше сред главните участници в най-сензационното дело за убийство на века. Ако обвиняемите бъдеха оправдани, славата щеше да стигне за всички. Само едно нещо измъчваше Ставрос и не му излизаше от главата. И двамата подсъдими бяха обвинени за едно и също престъпление, но друг адвокат защитаваше Ноел Паж. Ако признаеха нея за невинна, а осъдеха Лари Дъглас… Ставрос потръпна и се опита да не мисли за това. Репортерите постоянно го питаха дали смята подсъдимите за виновни. Колко наивни бяха! Какво значение имаше дали са виновни или невинни? Полагаха им се най-добрите адвокати, които можеха да се наемат. Признаваше, че в неговия случай това звучи малко пресилено, но що се отнася до адвоката на Ноел Паж… о, той беше друго. Защитата й беше поета от Наполеон Котас, а в света нямаше по-блестящ криминалист. Котас не беше губил важно дело. При тази мисъл Фредерик Ставрос се усмихна наум. Пред никого не би го признал, но смяташе да се добере до победата чрез таланта на Наполеон Котас.
Докато Фредерик Ставрос се трудеше в мрачната си кантора, Наполеон Котас беше на официална вечеря в скъп дом в Колонаки — моден квартал на Атина. Беше слаб, съсухрен мъж с големи, тъжни като на куче очи и сбръчкано лице. Зад благите му, леко сковани обноски се криеше великолепен, остър ум. Котас си играеше с десерта, зает с мисли по процеса, който започваше на другия ден. Тази вечер повечето разговори се въртяха около предстоящото дело. Обсъждаха го в общи линии — гостите бяха твърде дискретни, за да разпитват без заобикалки. Но към края на вечерта, когато узото и конякът започнаха да се леят по-обилно, домакинята попита:
— Кажете, мислите ли, че са виновни?
Котас отговори невинно:
— Как може да са виновни? Та едната е моя клиентка!
Предизвика одобрителен смях.
— Каква е всъщност Ноел Паж?
Котас се поколеба.
— Тя е необикновена жена — внимателно отговори той, — красива и талантлива…
За своя изненада изведнъж откри, че не му се иска да я обсъжда. Освен това не беше възможно да опише Ноел с думи. Допреди няколко месеца имаше смътна представа за нея като за блестяща личност, мяркаща се по клюкарските рубрики и красяща кориците на филмовите списания. Никога не я беше виждал и ако изобщо бе мислил за нея, то беше с някакво безразлично презрение, каквото изпитваше към всички актриси. Само тяло без капчица ум. Господи, колко се бе заблуждавал! Откакто се запозна с Ноел, беше безнадеждно влюбен в нея. Заради Ноел Паж наруши главното си правило — никога да не се обвързва емоционално със свой клиент. Котас ясно си спомняше следобеда, когато му се обадиха да поеме защитата й. Тъкмо си събираше багажа, заминаваше за три седмици в Париж и Лондон заедно с любовницата си. Смяташе, че нищо не би могло да го спре от това пътуване. Но бяха нужни само две думи. Още си представяше как икономът му влезе в стаята, подаде му телефона и каза:
— Константин Демирис.
До острова можеше да се стигне само с хеликоптер или с яхта. И площадката за кацане, и пристанището бяха пазени денонощно от въоръжена охрана с обучени немски овчарки. Островът беше собственост на Константин Демирис и никой не можеше да се натрапва без покана. С течение на годините тук бяха идвали крале и кралици, настоящи и бивши президенти, филмови звезди, оперни певци, прочути писатели и художници. Всички си тръгваха, изпълнени със страхопочитание. Константин Демирис беше един от най- могъщите мъже в света и трети по богатство. Той имаше вкус и стил и знаеше как да вложи парите си, за да създаде красота.
