Сега Демирис седеше, отпуснат в дълбоко кресло, в богатата, облицована с ламперия библиотека, пушеше от плоските египетски цигари, приготвяни специално за него, и мислеше за процеса, който започваше другата сутрин. Пресата го преследваше от месеци, но той беше просто недостижим. Достатъчно е, че любовницата му ще бъде съдена за убийство, че името му, макар и косвено, ще бъде въвлечено в делото. Не желаеше да допринася за шумотевицата, като дава интервюта. Питаше се какво ли чувства сега, в този момент, Ноел в килията си в затвора на улица „Свети Никодемос“. Спи ли? Или е будна? Обзета ли е от паника пред изпитанието, което й предстои? Мислеше за последния си разговор с Наполеон Котас. Имаше му доверие и знаеше, че адвокатът няма да го подведе. Демирис му внуши, че за него няма значение дали Ноел е невинна или виновна. Котас трябваше да се потруди, за да заслужи баснословната сума, която Константин Демирис плащаше за защитата й. Не, нямаше основание за безпокойство. Процесът щеше да мине добре. Константин Демирис беше човек, който никога нищо не забравяше. Припомни си, че любимите цветя на Катерин Дъглас са трендафилите — красивите гръцки рози. Пресегна се, взе бележник от бюрото си и отбеляза: „Трендафили. Катерин Дъглас.“
Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.
КНИГА ПЪРВА
1.
КАТЕРИН
Всеки голям град си има свой облик, индивидуалност, която му придава особен, собствен стил. През двадесетте години Чикаго беше неспокоен, динамичен гигант, недодялан и без маниери, с единия крак все още в безскрупулната ера на магнатите, с чиято помощ се беше родил — Уилям Б. Огдън и Джон Уентуърт, Сайръс Маккормик и Джордж М. Пулман. Това беше царството на хора като Филип Армър, Густавъс Суифт и Маршал Фийлд. Беше запазена територия на нагли професионални гангстери като Хайми Уайс и белязания Ал Капоне.
Един от най-ранните спомени на Катерин Алегзандър беше, когато баща й я заведе в кръчма с под, покрит със стърготини. Повдигна я на главозамайващо високо столче и поръча за себе си огромна чаша бира, а за нея „Грийн Ривър“. Беше петгодишна и си спомняше колко горд се чувстваше баща й, когато около нея се събраха непознати, които й се възхищаваха. Всички мъже си поръчаха пиене, а баща й го плати. Спомняше си как непрекъснато се притискаше до ръката му, за да се увери, че той все още е при нея. Беше се завърнал в града едва предишната вечер и Катерин знаеше, че скоро пак ще замине. Той беше търговски пътник и й обясняваше, че работата му е да пътува понякога по цели месеци до различни градове далече от нея и от майка й, за да може да й донесе хубави подаръци, когато се върне. Катерин безнадеждно се опитваше да се споразумее с него — ако остане при нея, тя ще се откаже от подаръците. Баща й се засмя и каза, че е преждевременно развито дете, после замина и тя го видя чак след шест месеца. В онези ранни години майка й, с която беше всеки ден, й се струваше неясна и безформена личност, докато образът на баща й, когото виждаше само за кратко, беше жив и удивително ярък. За Катерин той беше хубав, засмян мъж с блестящо чувство за хумор и жестове, издаващи сърдечност и щедрост. Миговете, когато се връщаше в дома им, се превръщаха в празници, изпълнени с угощения, подаръци и изненади.
Когато Катерин беше седемгодишна, баща й бе уволнен и начинът им на живот се промени. Напуснаха Чикаго и се преместиха в Гари в щата Индиана, където той започна работа като продавач в бижутерски магазин. Катерин тръгна на училище. Отношенията й с другите деца бяха предпазливи и сдържани. От учителите си изпитваше ужас, а те погрешно приемаха саможивостта й за самонадеяност. Всяка вечер баща й се прибираше у дома и за първи път в живота си Катерин почувства, че и те са истинско семейство като другите. В неделя тримата отиваха на плажа „Милър“, наемаха коне и яздеха час-два сред пясъчните дюни. Животът в Гари й харесваше, но след шест месеца баща й отново остана без работа и те се преместиха в Харви — предградие на Чикаго. Учебната година вече беше започнала и Катерин беше „новата“, която не приемаха в създадените вече приятелства. Започнаха да я смятат за саможива. Децата, уверени в сигурността на своите групички, често наобикаляха длъгнестата новачка и жестоко й се подиграваха.
През следващите няколко години Катерин издигна щит от безразличие между себе си и нападките на децата. Когато стрелите минаваха през бронята й, тя отвръщаше на удара с хапливо, язвително остроумие. Смяташе, че така ще отблъсне своите мъчители и те ще я оставят на мира, но неочаквано се получи друго. Тя участваше в описването на училищния вестник и в първата си рецензия за мюзикъла, представен от съучениците й, написа: „Във второ действие Томи Белдън имаше соло на тромпет, но се издъни.“ Всички цитираха репликата й — каква изненада! На другия ден Томи Белдън се приближи към нея в коридора и й каза, че го намира за остроумно.
За домашна работа по английски им бяха възложили да прочетат „Капитан Хорейшо Хорнблоуър“. На Катерин книгата й се стори отвратителна. Съчинението й се състоеше само от едно изречение: „Куче, което лае, не хапе.“ Учителят, който в почивните си дни се занимаваше с ветроходство, й писа отличен. Съучениците й започнаха да цитират нейните афоризми и скоро тя се прочу като най-остроумна в училището.
Същата година Катерин навърши четиринадесет години и тялото й започна да загатва узряването на жената. Изследваше се пред огледалото с часове и мрачно обмисляше как да промени бедствието, което виждаше в отражението. В себе си се чувстваше като Мирна Лой, влудяваща мъжете с красотата си, но огледалото — най-жестокият й враг — показваше безнадеждно заплетена черна коса, която не можеше да бъде сресана, сериозни сиви очи, уста, която с всеки час ставаше все по-широка, и леко вирнат нос. Предпазливо си казваше, че може би не е чак грозна, но никой не би се втурнал да й предлага да я направи филмова звезда. Всмукваше бузите си, присвиваше очи предизвикателно и се опитваше да си се представи като манекен. Отчайващо. Заемаше друга поза — широко разтворени очи, страстен израз, приветлива усмивка. Безполезно. Не беше и типичното американско момиче. Не беше нищо. Мрачно приемаше, че може би тялото й ще стане хубаво, но нищо особено. А естествено най-много от всичко искаше точно това — да бъде нещо по-особено, да бъде личност, да бъде запомнена и никога, никога, никога да не умира.
Когато беше петнадесетгодишна, през лятото й попадна „Наука и здраве“ от Мери Бейкър Еди, цели две седмици тя прекарваше по един час дневно пред огледалото — изгаряше от желание да се види красива. Накрая единствената промяна, която установи, беше нов обрив на акне по брадичката и пъпка на челото. Отказа се от сладкишите, от Мери Бейкър Еди и от огледалото.
Семейството й се върна в Чикаго и се настани в малък мрачен апартамент в северния район Роджърс Парк, където наемите бяха по-ниски. Страната все повече затъваше в икономическата депресия. Бащата на Катерин работеше все по-малко и пиеше все повече. Двамата с майка й постоянно си крещяха, безкрайно се обвиняваха един друг, което караше Катерин да бяга от дома. Отиваше на плажа на шест преки от тях и се разхождаше по брега. Оставяше се на вятъра, който сякаш даваше крила на тънкото й тяло. Прекарваше дълги часове, взряна в бурното сиво езеро, изпълнена с някакъв отчаян неописуем копнеж. Толкова силно желаеше нещо, че понякога я заливаше внезапна вълна от непоносима болка.
В книгите на Томас Улф откри огледален образ на горчиво-сладката носталгия, която я изпълваше, носталгия по предстоящо бъдеще, сякаш някога някъде беше преживяла един прекрасен живот и нямаше търпение да го изживее отново. Вече имаше месечни неразположения и въпреки че физически се превръщаше в жена, съзнаваше, че потребностите й, копнежите й, болезненото желание не бяха физически и нямаха нищо общо със секса. Бленуваше пламенно да бъде оценена, да се издигне над милиардите хора, от които гъмжи земята, всеки да я познава, а когато минава, да казват: „Ето я Катерин Алегзандър, великата…“ Великата каква? Това беше проблемът. Не знаеше какво иска, а само че го желае болезнено и безнадеждно. В неделния следобед, когато имаше пари, тя ходеше на кино в „Стейт енд Лейк Тиътър“, в „Маквикърс“ или „Чикаго“. Потапяше се изцяло в прекрасния, изискан свят на Кари Грант и Джийн Артър, смееше се с Уолас Бири и Мари Дреслър, страдаше с романтичните несполуки на Бети Дейвис. Чувстваше Айрини Дън по-близка от майка си.
В последния клас на гимназията заклетият враг на Катерин — огледалото — най-после й стана приятел. Момичето в огледалото имаше живо, интересно лице. Косата й беше гарвановочерна, а кожата — нежна, млечнобяла. Имаше правилни нежни черти, щедра чувствена уста, умни сиви очи. Тялото й беше хубаво —
