Ако утрото настъпи

Кратко мълчание.

— Ммм? Много вкусно! Какво искаш да правим днес, Трейси? Можем да отидем с колата до Ротердам.

— А защо да не останем тук и да си почиваме?

— Не звучи лошо.

Даниел Купър знаеше какво имат предвид с това „да си починем“ и стисна устни.

— Кралицата открива нов дом за сираци.

— Чудесно. Според мен холандците са най-гостоприемните и най-щедрите хора в света. Те са иконоборци. Мразят господството и предписанията.

Смях.

— Разбира се. Ето защо ние двамата ги обичаме толкова много.

Най-обикновен сутрешен разговор между влюбени. Държат се толкова свободно и непринудено един към друг, помисли си Купър. Но как само ще си плати тя!

— Като говорим за щедрост — гласът на Джеф, — познай кой е отседнал в нашия хотел? Неуловимият Максимилиан Пирпонт. Онзи, когото изпуснах на борда на „Кралица Елизабет II“.

— А аз в „Ориент експрес“.

— Сигурно е пристигнал тук, за да унищожи някоя нова компания. Трейси, след като вече сме го открили, наистина трябва да направим нещо. Искам да кажа, докато се навърта около нас…

Трейси се засмя.

— Не бих могла да добавя нещо повече, скъпи.

— Зная, че нашият приятел има навик да носи със себе си безценни предмети. Имам идея да…

Друг глас, женски.

— Dag, mijnheer, dag, mevrouw. Желаете ли да почистим стаята ви сега?

Ван Дурен се обърна към полицейския детектив Уиткамп:

— Назначете група за наблюдение на Максимилиан Пирпонт. Уведомете ме незабавно, ако Уитни или Стивънс установят някаква връзка с него.

Инспектор Ван Дурен докладваше на главния комисар Тун Вилямс.

— Възможно е да имат предвид няколко цели, господин главен комисар. Проявяват голям интерес към един американец, който понастоящем е тук и се казва Максимилиан Пирпонт, ходиха на конгреса на филателистите, посетиха залата с диаманта „Лукулан“ в Холандския завод за шлифоване на диаманти и прекараха два часа в зала „Нощна страха“.

— Een diefstal van de Nachtwacht! Nee! Невъзможно!

Главният комисар се облегна на стола си и се замисли дали не губи неразумно ценно време и човешки сили. Съществуваха твърде много предположения и недостатъчно факти.

— Значи в момента нямате представа каква е тяхната цел?

— Не, господин главен комисар. Не съм сигурен дали и самите те са решили нещо. Но в момента, в който го направят, незабавно ще ни уведомят.

— Ще ни уведомят ли? — намръщи се Вилямс.

— Подслушвателната апаратура — обясни Ван Дурен. — Не допускат, че ги подслушваме.

Полицията направи пробив в 9.00 часа на следващата сутрин. Трейси и Джеф привършваха закуската си в апартамента на Трейси. Горе, на подслушвателната апаратура, се намираха Даниел Купър, инспектор Юп ван Дурен и полицейският детектив Уиткамп. Чуваха как се налива кафе.

— Ето нещо интересно, Трейси. Нашият приятел беше прав. Чуй това: „«Амро банк» ще превози пет милиона долара в златни кюлчета за холандските морски колонии.“

В горния апартамент полицейският детектив Уиткамп каза:

— Няма начин…

— Шшт.

Всички наостриха слух.

— Колко ли тежат пет милиона долара в златни кюлчета? — гласът на Трейси.

— Мога да ти кажа съвсем точно, скъпа. Това са хиляда шестстотин седемдесет и два фунта, около шестдесет и седем златни кюлчета. Удивителното нещо на златото е, че притежава прекрасни анонимни качества. Стопяваш го и тогава всеки може да го притежава. Естествено никак няма да е лесно да се изнесат тези кюлчета от Холандия.

— Дори да можехме, как ще ги вземем? Да отидем в банката и просто да си ги получим?

— Нещо подобно.

— Шегуваш се.

— Никога не се шегувам, когато става дума за пари. Защо да не се поразходим до „Амро банк“, Трейси, и да поогледаме?

— Какво си намислил?

— По пътя ще ти разкажа.

Чу се шум на затваряне на врата и гласовете секнаха. Инспектор Ван Дурен задърпа ожесточено мустаци.

— Nee! Няма начин да сложат ръка на златото. Самият аз одобрих мерките за сигурност.

Даниел Купър отсече решително:

— Ако в системата за сигурност на банката има някакъв недостатък, Трейси Уитни ще го открие.

Инспектор Ван Дурен продължаваше да дърпа мустаците си. Това бе единственото, с което успяваше да контролира крайно избухливия си характер. Странният американец се държеше отвратително още с пристигането си. Най-трудно се понасяше даденото му от бога чувство за превъзходство. Инспектор Ван Дурен обаче беше преди всичко полицай, на него му бе наредено да си сътрудничи с този странен дребен човек.

Инспекторът се обърна към Уиткамп:

— Увеличете състава на групата за наблюдение. Незабавно! Искам всеки техен контакт да се фотографира и да се провеждат разпити на съответните лица. Ясно ли е?

— Ясно, господин инспектор.

— Внимавайте всичко да става много деликатно. Те не бива да разберат, че са наблюдавани.

— Да, господин инспекторе.

Ван Дурен се обърна към Купър:

— Готово. Сега по-добре ли се чувствате?

Купър не сметна за необходимо да отговори.

През следващите пет дни Трейси и Джеф държаха в напрежение хората на инспектор Ван Дурен, а Даниел Купър проучваше внимателно всички ежедневни рапорти. Нощем, когато останалите детективи напускаха подслушвателния пост, Купър продължаваше да се навърта там. Вслушваше се в шумовете на техните любовни игри, които знаеше, че се играят там долу. Купър не чуваше нищо, нов ума му Трейси стенеше: „О, да, скъпи, да, да. О, боже, повече не мога… Толкова е хубаво… Сега, о, сега…“

Следваше продължителна и тръпнеща въздишка, след което настъпваше кадифена тишина. И това бе всичко за него.

Скоро ще бъдеш моя, мислеше си Купър. Тогава няма повече да принадлежиш на никого.

През деня Трейси и Джеф ходеха отделно по своите си работи, но където и да отидеха, бяха следени. Джеф посети една печатница близо до Лейдсеплейн и двама детективи наблюдаваха от улицата как той поведе сериозен разговор с печатаря. Щом Джеф излезе, един от детективите тръгна след него. Другият влезе в печатницата и показа на печатаря поставената си в пластмасово пликче полицейска лична карта с печат, снимка и диагонални червена, бяла и синя ивици.

— Какво искаше мъжът, който току-що излезе оттук?

— Останал е без официални визитни картички. Иска да му отпечатам нови.