Ако утрото настъпи

обядват тук, така че Ейми няма да спи следобед. Можеш да я вземеш със себе си.

Трейси стоеше като вцепенена и й се искаше да закрещи.

— Не… не мога, госпожо Браниган.

Сю Елън настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

Трейси забеляза изписалия се върху лицето й гняв и си помисли: Не бива да я дразня. Ще извика директора и ще ме върнат в килията. Трейси се усмихна насила:

— Искам да кажа… че Ейми не е обядвала. Ще бъде гладна.

— Наредих на готвачката да приготви нещо за ядене на двете ви. Можете да си направите чудесна разходка из ливадата и после да си организирате пикник. Ейми обожава пикниците, нали миличко?

— Много обичам пикниците. — Тя погледна Трейси. — Нали, Трейси? Нали?

Не! Да. Внимателно. Още нищо не е изгубено.

Трябва да си в помещението към един и половина. Не закъснявай.

Трейси обърна поглед към госпожа Браниган.

— Кога… кога искате да се върна с Ейми?

— О, към три. Дотогава гостите трябва да са си отишли вече.

Също и камионът. Целият свят се срина отгоре й.

— Аз…

— Как се чувстваш? Нещо си бледа.

Точно това ще направи. Ще каже, че е болна. Ще отиде до болницата. Но тогава ще поискат да я прегледат и ще я задържат. Няма да успее да излезе навреме. Положително имаше и друг начин. Госпожа Браниган не сваляше поглед от нея.

— Нищо ми няма.

С нея става нещо нередно, реши Сю Елън Браниган. Непременно ще настоявам Джордж да я смени с друга.

Очичките на Ейми блестяха от радост.

— Ще ти дам най-големите сандвичи, Трейси. Чудесно ще си прекараме, нали?

Трейси не отговори.

Посещението на важните гости дойде неочаквано. Самият губернатор Уйлям Хейбър придружаваше Комитета за реформи на затворите през женския затвор. Директор Браниган трябваше да преживява веднъж годишно това събитие.

— Това е в реда на нещата, Джордж — беше му обяснил губернаторът. — Просто почистете цялото място, кажи на твоите дами да се усмихват любезно и средствата по бюджета ни отново ще бъдат увеличени.

Тази сутрин главната надзирателка издаде заповед:

— Разкарайте всички наркотици, ножове и секс-стимулатори.

Губернатор Хейбър и неговата група щяха да пристигнат в 10.00. После щяха да инспектират вътрешността на затвора, да посетят фермата и накрая да обядват с директора в неговата къща.

Голямата Берта проявяваше нетърпение. Когато отправи молба да се срещне с директора, й отговориха:

— Директорът не разполага с никакво свободно време тази сутрин. Утре ще бъде по-лесно. Той…

— По дяволите, утре! — избухна Берта. — Искам да го видя още сега. Важно е.

Много от затворничките биха се отказали при това положение, но Голямата Берта не беше от тях. Управата на затвора разбираше това много добре. Виждали я бяха начело на бунтове, но я бяха виждали и да потушава. Нито един затвор в света не можеше да се управлява без сътрудничество с водачите на затворниците, а Голямата Берта беше водач.

Тя чакаше вече час в приемната на директора и огромното й тяло просто преливаше от стола, на който бе седнала. Противно създание, мислеше си секретарката на директора. Тръпки да те полазят по гърба от нея.

— Колко още ще чакам? — запита Берта.

— Няма да е дълго. При него има много хора. Директорът е много зает тази сутрин.

— Сигурно — отвърна Голямата Берта.

Тя погледна часовника си. Дванадесет и четиридесет и пет. Има още доста време.

Денят беше чудесен, ясен и топъл, лекият бриз носеше над зелените нивя някаква лъжлива смесица от разнообразни ухания. Трейси беше постлала покривка върху тревата, в близост до езерото, а Ейми дъвчеше щастлива сандвич с яйце и салата. Трейси погледна часовника си. Един. Просто не можеше да го повярва. Сутринта беше отминала и настъпваше следобедът. Налагаше се незабавно да измисли нещо, в противен случай времето щеше да открадне и последния й шанс за свобода.

Един и десет. В приемната на директорския кабинет секретарката положи телефонната слушалка и се обърна към Голямата Берта.

— Съжалявам. Директорът каза, че му е невъзможно Да те види днес. Ще уредим друга среща за…

Голямата Берта се изправи на крака.

— Налага се да се видим. Много е…

— Ще уредим срещата за утре.

Голямата Берта тъкмо се канеше да каже: „Утре ще бъде вече късно“, но успя навреме да спре. Никой освен директора не биваше да узнае за нейната постъпка. Доносничките винаги свършваха зле. Тя обаче нямаше никакво намерение да се отказва. Нямаше да пусне Трейси Уитни да се изплъзне. Тя влезе в библиотеката на директора и седна на една от дългите маси в дъното. После надраска бележка и когато надзирателката отиде между масите да помогне нещо на някаква затворничка Голямата Берта остави бележката на масата и си сгъна.

Надзирателката се върна, намери бележката и я разгъна.

ДОБРЕ Е ДНЕС ДА ПРОВЕРИТЕ КАМИОНА С БЕЛЬОТО!

Подпис нямаше. Да не би да е номер! Надзирателката нямаше откъде да разбере. Тя вдигна телефонната слушалка.

— Дайте ми началника на охраната…

Един и петнадесет.

— Ама ти нищо не ядеш — каза Ейми. — Искаш ли малко от моя сандвич?

— Не! Остави ме! — Нямаше намерение да отговаря толкова остро.

Ейми спря да се храни.

— Сърдиш ли ми се, Трейси? Моля ти се, не ми се сърди. Толкова много те обичам. Аз никога не ти се сърдя. — Гледаше я с нежен, но наранен поглед.

— Не ти се сърдя. — Сякаш бе попаднала в ада.

— Ако ти не си гладна, и аз не съм. Трейси, хайде да играем на топка — и измъкна малка гумена топка от джоба си.

Един и петнадесет. Трябваше вече да е на път. Необходими й бяха поне петнадесет минути, за да се добередо помещението. Ако побърза, все още имаше надежда да успее. Но как да остави Ейми сама. Трейси се огледа и зърна в далечината група затворнички, които беряха нещо. В същия миг Трейси реши какво трябва да прави.

— Не искаш ли да играем на топка, Трейси?

Трейси се изправи.