Ако утрото настъпи

затвора? Да не би Голямата Берта да бе използвала влиянието си и да бе уредила нещо? Или пък госпожа Браниган беше решила, че Ейми и Трейси са се сближили прекалено много?

— Да, госпожо Браниган.

Директорът стоеше на прага на кабинета си, когатя въведоха Трейси.

— Заповядай, седни — покани я той.

Трейси се опита да отгатне съдбата си по неговия глас.

— Имам чудесна новина за теб — той спря, завладян от необяснимо за Трейси вълнение. — Току-що получи заповед от губернатора на Луизиана, с която те помилва напълно. Заповедта влиза незабавно в сила.

Мили боже, наистина ли директорът каза онова, което ми се дочу? Страхуваше се да проговори.

— Искам да знаеш — продължи директорът, — че всичко това не е заради спасението на моето дете. Ти постъпи импулсивно, така както би постъпил всеки честен гражданин. За мен няма абсолютно никакво съмнение. Ти не би могла да бъдеш опасна за обществото, в което живеем. — После се усмихна и добави: — Ще липсваш на Ейми. Както и на нас.

Трейси стоеше като онемяла. Само директорът да узнаеше истината! Ако не се беше случил този инцидент, сега хората на директора щяха да я преследват като беглец.

Трейси просто не беше в състояние да възприеме всичко това.

— Аз… аз не зная какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш каквото и да е. Всички тук се гордеем много с теб. Госпожа Браниган и аз очакваме да постигнеш много, когато излезеш на свобода.

Значи всичко беше истина. Тя беше свободна. Трейси почувства такава слабост, че се наложи да се хване здраво за облегалката на стола. Когато най-сетне успя да проговори, гласът й прозвуча уверено.

— Много неща бих искала да постигна, директор Браниган.

Последния ден преди излизането на Трейси от затвора една затворничка от същия килиен блок се приближи до нея.

— Значи излизаш?

— Да — отвърна Трейси.

Затворничката се казваше Бети Франсискъс, беше току-що прехвърлила четиридесетте, но все още беше привлекателна и излъчваше някаква гордост и независимост.

— Ако имаш нужда от помощ отвън, обади се в Ню Йорк на един мъж. Името му е Конрад Морган. — Тя пъхна бележчица в ръката на Трейси. — Занимава се с реформите в областта на наказателното дело. Обича да помага на хора, които са лежали по затворите.

— Благодаря ти, но не смятам, че ще имам нужда.

— Човек никога не знае. Запази този адрес.

Два часа след това Трейси прекрачи прага на затвори и попадна пред телевизионните камери. Нямаше желание да разговаря с репортерите, но когато Ейми се отскубна от ръката на майка си и се хвърли в прегръдките на Трейси, камерите забръмчаха. Точно тази снимка се появи вечерта във вестниците и по телевизията.

Свободата престана да бъде само абстрактна дума за Трейси. Сега това представляваше нещо осезаемо, нещо физическо, състояние, на което трябваше да се наслаждава и да му се отдава напълно. Свободата означаваше да диша чист въздух, означаваше уединение, а не стоене на опашки за храна и слушане на звънци. Означаваше топли вани и ароматни сапуни, меко бельо, елегантни дрехи и обувки с високи токове. Означаваше да имаш име вместо един номер. Свободата означаваше да се отскубнеш от Голямата Берта, да се отърсиш от страха от масово изнасилване и от убийственото еднообразие на затворническия ред.

Трейси трябваше да привикне към новополучената свобода. Докато крачеше из улиците, тя внимаваше да не се блъсне в някого. Сблъсъкът със затворничка представляваше искрата, от която понякога избухваше същински пожар в затвора. Трейси се приспособяваше най-трудно към липсата на заплахи при контакт с хората. Сега никой с нищо не я заплашваше.

Трейси разполагаше с пълната свобода да провежда плановете си.

Чарлс Станхоуп III видя по телевизията освобождаването на Трейси от затвора. Все още е красива, помисли си той. Като я наблюдаваше, му се струваше невъзможно да е извършила което и да е от престъпленията, в които я обвиняваха. Той погледна изрядната си съпруга, седнала кротко в стаята с плетка в ръка. Чудя се дали не направих грешка!

Даниел Купър видя Трейси по телевизията от апартамента си в Ню Йорк. Той прояви пълно безразличие към нейното освобождаване. Изключи телевизора и се върна към папката с документи, по която работеше.

Джо Романо се засмя силно, когато видя Трейси по телевизията. Късметлия кучка беше тази Уитни. Обзалагам се, че затворът добре й се е отразил. Сега е станала още по-опърничава. Един ден може отново да се срещнем.

Романо беше доволен от себе си. Предадената от него картина на Реноар на търговеца на крадени вещи бе вече купена от някакъв частен колекционер в Цюрих. Романо получи петстотин хиляди долара от застрахователната агенция и други двеста хиляди от търговеца. Романо естествено раздели парите с Антъни Орсати.

Романо спазваше добросъвестно отношенията си с него, защото знаеше какво се случва с онези, които не постъпват коректно в сделките си с Орсати.

В понеделник по обяд Трейси отново се появи в Първа търговска банка в Ню Орлиънс под името госпожица Лурийн Хартфорд. В този час банката гъмжеше от посетители. Пред гишето на Лестър Торънс чакаха няколко души. Трейси се нареди на опашката и щом Лестър я зърна, върху лицето му се разля широка усмивка и той кимна. Оказа се, че е дяволски по-красива, отколкото си мислеше.

Когато най-сетне дойде редът на Трейси, Лестър изгука радостно:

— Не беше лесно, но направих всичко само заради вас, Лурийн.

Върху лицето на Лурийн засия топла и изпълнена с благодарност усмивка.

— Вие просто сте великолепен!

— Да, вече са тук. — Лестър издърпа някакво чекмедже, намери внимателно прибраната кутия с чекове и я подаде на Трейси. — Заповядайте. Четиристотин празни чекове. Достатъчни ли са?

— О, предостатъчни, стига господин Романо да не започне да подписва наляво и надясно чековете. — Тя стрелна Лестър направо в очите и въздъхна. — Напрано спасихте живота ми!

Лестър почувства приятно раздвижване в слабините.

— Убеден съм, че хората трябва да са внимателни едни към други, съгласна ли сте, Лурийн?

— Напълно сте прав, Лестър.

— Знаете ли, трябва да си откриете сметка при нас. Тогава ще мога истински да се грижа за вас. Истински.

— Убедена съм, че ще го направите — отвърна Трейси с тих глас.

— Защо да не обсъдим всичко на някоя приятна и тиха вечеря?

— С най-голямо удоволствие.

— Къде да те потърся, Лурийн?

— Аз самата ще те потърся, Лестър.

Тя си тръгна.

— Почакай за мин…

Следващият клиент се приведе над гишето и изсипа торбичка с монети пред напълно слисания Лестър.

В средата на банката имаше четири маси с кутии, напълнени с празни разписки за внасяне и теглене на