пари Около масите се трупаха хора и попълваха бързо разписки. Един от клиентите стана и Трейси зае освободеното от него място. В кутията, която й даде Лестър, имаше осем пачки с празни чекове. Трейси обаче не се интересуваше от чековете, а от депозитните разписки, които се даваха заедно с тях.
Тя отдели внимателно депозитните разписки от чековете и за по-малко от три минути държеше в ръце осемдесет такива разписки. Като се убеди, че никой не я наблюдава, Трейси пъхна двадесет от тях в металния контейнер.
После се придвижи към следващата маса, където също остави двадесет депозитни разписки. Само за няколко минути успя да разпредели всичките разписки по масите. Депозитните разписки бяха чисти, но на дъното на всяка една имаше намагнетизиран код, който компютрите използваха при кредитирането на различни сметки. Независимо от това кой депозираше, благодарение на този намагнетизиран код компютърът вписваше автоматично прихода в сметката на Джо Романо. От натрупания си в банката опит Трейси знаеше, че след два дни всички намагнетизирани депозитни разписки щяха да бъдат заприходени и настъпилата в резултат на това бъркотия щеше да бъде открита поне след пет дни. Това й даваше предостатъчно време да извърши онова, което беше намислила.
По пътя към хотела Трейси хвърли празните чекове в една боклукчийска кофа. Господин Романо нямаше нужда повече от тях.
След това Трейси посети пътническата агенция на Ню Орлиънс. Младата жена зад гишето любезно я попита:
— С какво мога да ви услужа?
— Аз съм секретарката на Джоузеф Романо. Господин Романо желае да си направи резервация за Рио де Жанейро. Желанието му е да пътува в петък.
— Един билет ли желае?
— Да. Първа класа. Място до пътеката. В отделени ето за пушачи, моля.
— Отиване и връщане ли?
— Не. Само отиване.
Служителката от агенцията се обърна към компютъра и само след няколко секунди каза:
— Всичко е готово. Един билет първа класа за ПАНАМ, полет 728, самолетът излита в 6.30 следобед в петък и има кратък престой в Маями.
— Господин Романо ще бъде много доволен — отвърна с убедителен тон Трейси.
— Цената е хиляда деветстотин двадесет и девет долара. Как ще платите? В брой или по сметка?
— Господин Романо плаща винаги в брой при доставката. Моля ви, бихте ли изпратили билета в бюротв му в четвъртък?
— Ако желаете, можем да го изпратим още утре.
— Не. Господин Романо утре ще отсъства. Ще може ли да го изпратите в четвъртък, в единадесет часа сутринта?
— Разбира се. На кой адрес да го изпратим?
— Господин Джоузеф Романо, 217 Пойдрас стрийт. Апартамент 408.
Жената си записа адреса.
— Чудесно. Ще се погрижа билетът да бъде доставен в четвъртък сутринта.
— Точно в единадесет — добави Трейси. — Благодаря ви.
На половин пресечка надолу по улицата се намираше магазинът за куфари „Екми“. Преди да влезе в него, Трейси огледа много внимателно изложените на витрината куфари и чанти.
Един от служителите пристъпи към нея.
— Добър ден. С какво мога да ви услужа?
— Искам да купя куфар за моя съпруг.
— Избрали сте най-подходящо място за това, госпожо. В момента имаме разпродажба. Разполагаме с прекрасни евтини…
— Не, не — прекъсна го Трейси. — Евтини не ме интересуват.
Тя приближи наредените до една стена куфари „Вютън“.
— Тези отговарят повече на онова, което търся. Заминаваме на екскурзия.
— Тогава съм убеден, че съпругът ви ще остане доволен от един от тези. Имаме ги в три различни размера. Кой от тях…
— Ще взема по един от трите размера.
— О, чудесно! По сметка ли ще платите или в брой?
— В брой, при доставката им. Името е Джоузеф Романо. Може ли да ги изпратите в бюрото на съпруга ми в четвъртък сутринта?
— Лично ще се погрижа за това.
После, сякаш й хрумна нещо в последния момент, Трейси добави:
— О… бихте ли гравирали и инициалите му върху куфарите… със златни букви? Инициалите са Дж. Р.
— Разбира се. С най-голямо удоволствие, госпожо Романо.
Трейси му се усмихна и остави адреса.
От една близка поща Трейси изпрати платена телеграма до хотел „Рио Ортън Плейс“ на Копакабана в Рио Жанейро. Телеграмата гласеше:
МОЛЯ ЗА НАЙ-ЛУКСОЗНИЯ ВИ АПАРТАМЕНТ ОТ ТОЗИ ПЕТЪК ЗА ДВА МЕСЕЦА. МОЛЯ, ПОТВЪРДЕТЕ ЗА МОЯ СМЕТКА. ДЖОУЗЕФ РОМАНО, 217 ПОЙДРАС СТРИЙТ, АПАРТАМЕНТ 408, НЮ ОРЛИЪНС, ЛУИЗИАНА, САЩ.
Три дни по-късно Трейси се обади по телефона в банката и помоли да я свържат с Лестър Торънс. Когато чу гласа му, тя му заговори нежно:
— Може би вече си ме забравил, Лестър. Тук е Лурийн Хартфорд, секретарката на господин Романо, аз…
— Разбира се, че не съм те забравил, Лурийн. Аз…
— Така ли? Много съм поласкана. Положително се срещаш с много хора.
— Но не и с такива като теб — започна да я убеждава Лестър. — Нали не си забравила за вечерята?
— Нямаш представа с какво нетърпение я очаквам. Удобно ли ти е да вечеряме идния четвъртък, Лестър?
— Прекрасно!
— Уговорихме се тогава. О, колко съм загубена! Така ме развълнува разговорът с теб, че почти забравих защо ти се обаждам. Господин Романо ме помоли да проверя банковата му наличност. Би ли ми съобщил сумата?
— За теб може. Няма никакви проблеми.
Обикновено Лестър Торънс би поискал рождената дата или някаква друга форма за установяване самоличността на молителя, но сега това явно не бе необходимо.
— Не затваряй, Лурийн — каза й той.
Лестър отиде до картотечния шкаф, извади картона на Джоузеф Романо и учудено го погледна. През последните дни на сметката на Романо бяха постъпили необикновено голям брой депозити. Никога преди това Романо не беше държал толкова много пари на своя сметка. На вечерята щеше да се опита да изкопчи нещо от Лурийн Хартфорд. Малко вътрешна информация беше винаги от полза. Върна се на телефона.
— Твоят шеф никога не ни е създавал толкова много работа — съобщи той на Трейси. — Има повече от триста хиляда долара в текущата си сметка.
— Е, добре. Това е сумата, с която разполагам и аз.
— Да не би шефът ти да желае да я прехвърли на някоя инвестиционна сделка? Тук не получава кой знае каква лихва и аз бих могъл…
— Не, не. Молбата му е да си стои там, където е — убеди го Трейси.
