— Добре. Ще играем на една нова игра. Хайде да видим кой може да хвърли по-далеч топката. Първо ще я хвърля аз, а после и ти.

Трейси взе малката гумена топка и я запрати с всички сили по посока на работничките.

— Ей! — възхити се Ейми. — Колко далеч я хвърли!

— Сега ще отида да взема топката — каза й Трейси. — Ти стой тук и ме чакай.

И хукна да бяга, бягаше към свободата, краката й просто летяха над тревата. Беше вече 1.18. Ако закъснее, ще я почакат. Наистина ли? Затича още по-силно. Чу зад гърба си вика на Ейми, но не й обърна внимание. Работничките се придвижваха сега в друга посока. Трейси им извика и те се спряха. Едва си поемаше дъх, докато стигна до тях.

— Случило ли се е нещо? — запита една от тях.

— Не, н… нищо. — Дишаше тежко и едва си поемаше дъх. — Онова момиченце там. Някоя от вас да го наглежда. Аз имам важна работа. Аз…

Чу как я викат по име и се обърна. Ейми се беше покачила върху циментовата стена, ограждаща езерото. Тя махна с ръка.

— Виж ме, Трейси!

— Не! Слез веднага оттам! — изкрещя като обезумяла Трейси.

Докато Трейси я наблюдаваше ужасена, Ейми изгуби равновесие и падна в езерото.

— О, божичко!

Трейси пребледня като мъртвец. Трябваше да направи своя избор, но такъв просто нямаше. Не мога да й помогна. Не сега. Все някой ще я спаси. Аз трябва да спасявам себе си. Трябва да се махна от това място или ще умра.

Часът беше 1.20.

Трейси се обърна и побягна с такава сила, с каквото не беше бягала никога през живота си. Останалите жени се развикаха зад нея, но тя не ги чуваше. Летеше напред, без да съзнава, че обувките й бяха паднали, без да усеща, че острата земя нарязва стъпалата й. Сърцето й биеше лудо, дробовете й щяха да се пръснат, докато се напъваше да бяга все по-бързо и по-бързо. Тя стигна до стената и скочи върху нея. Далеч долу, сред дълбоките и ужасяващи води, зърна Ейми, която размахваше обезумяла ръце и крака, за да се задържи на повърхността. Без минутка колебание Трейси скочи към нея. Щом тялото й докосна водата, Трейси изведнъж осъзна. Божичко! Та аз не зная да плувам!…

КНИГА ВТОРА

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ню Орлиънс

Петък, 25 август — 10.00 часа сутринта

Лестър Торънс, касиер на Първа търговска банка в Ню Орлиънс, се гордееше с две неща: с мъжественоста си по отношение на жените и възможността да преценява правилно своите клиенти. Приближаващият петдесетте Лестър беше дългурест, с бледо лице, мустаци и дълги бакенбарди. На два пъти се размина с повишението в службата, затова пък за отплата използваше сега банката като лично бюро за завързване на запознанства. Отдалеч подушваше проститутките и изпитваше истинско удоволствие да му оказват безплатните си услуги. Самотните вдовици представляваха особено лесна плячка. Те бяха с най- различна външност, възраст и степен на отчаяние и рано или късно заставаха иред неговото гише. Ако бяха превишили временно кредитите си, Лестър ги изслушваше най-внимателно и съчувствено и забавяше изплащането на издадените от тях чекове. Дали не биха желали в израз на благодарност да излязат някога да вечерят заедно? Много клиентки търсеха неговата помощ и му доверяваха прекрасни тайни: да им отпусне например заем без знанието на техните съпрузи… Изразяваха желание някой подписан от тях чек да се запази в тайна… Решаваха да се развеждат и молеха Лестър да им изплати веднага семейните влогове. Лестър проявяваше голяма готовност да удовлетворява желанията им. Както и те неговите.

В тази петъчна сутрин Лестър разбра, че щастието му се е усмихнало. Той зърна жената в момента, в който премина през вратата на банката. Каква красавица! Пригладената й коса падаше върху раменете, тясната пола и опънатият пуловер очертаваха фигура, на която всяка хористка от Лас Вегас страшно би завидяла.

В банката имаше още четирима касиери и очите на младата жена зашариха от гише на гише, сякаш търсеха помощ. Когато погледът й падна върху Лестър, той кимна любезно и окуражително й се усмихна. Тя се упъти към неговото гише, така както очакваше и Лестър.

— Добро утро — поздрави с топъл глас Лестър. — С какво мога да ви услужа? — Забеляза наболите през кашмирения пуловер зърна на гърдите й и си помисли: Бебче, какво ли не бих направил за теб!

— Страхувам се, че имам големи неприятности — промълви тихо жената. Говореше с най-приятния южен акцент, какъвто Лестър беше чувал някога.

— Затова съм и тук — отвърна сърдечно той, — за да разрешавам неприятностите.

— О, и аз се надявам на това. Опасявам се, че направих нещо ужасно!

Лестър й отправи най-очарователна и бащинска усмивка.

— Не вярвам, че една прекрасна млада дама като вас е способна да направи нещо ужасно.

— О, наистина е така. — Светлокафявите й очи бяха разширени от ужас. — Секретарка съм на Джоузеф Романо. Преди седмица той ми нареди да поръчам нови празни чекове за текущата му сметка, а аз чисто и просто забравих да го направя. Сега нямаме чекове и когато той научи, не зная какво може да ми се случи. — Тя изговори всичко с тих и кадифен глас.

Името на Джоузеф Романо беше много добре известно на Лестър. Романо беше превъзходен клиент на банката, макар и в личната му сметка да имаше относително малка сума. Всички знаеха, че истинските му пари се перяха другаде.

Романо положително има вкус за секретарки, помисли си Лестър. После отново се усмихна:

— Успокойте се, проблемът не е чак толкова сериозен, госпожо?…

— Госпожица Хартфорд. Лурийн Хартфорд.

Госпожица! Това наистина беше щастлив ден. Лестър. Почувства, че всичко ще се уреди прекрасно.

— Веднага ще ви поръчам нови чекове. Ще ги получите след две-три седмици и…

От гърдите й се отрони лек стон, който се стори на Лестър твърде многообещаващ.

— О, прекалено късно е, а и господин Романо вече ми е сърдит. Просто не мога да се съсредоточа върху работата си, нали разбирате? — Тя се приведе напред така, че гърдите й опряха гишето. После изрече задъхано:

— Ускорите ли издаването на чековете, тогава с удоволствие бих заплатила и допълнително.

Лестър отвърна със съжаление:

— Ах, Лурийн, невъзможно е… — Забеляза, че очите й се наляха със сълзи.

— Да ви кажа правото, това може да ми коства работата.

— Моля ви… Готова съм на всичко.

Думите й прозвучаха като музика в ушите на Лестър.

— Ще ви кажа как ще постъпя. Ще позвъня да ми ги приготвят спешно, а вие ще ги получите в понеделник. Добре ли е?

— О, вие наистина сте великолепен!

Гласът й преливаше от признателност.

— Ще ви ги изпратя в канцеларията и…

— По-добре сама да си ги взема. Не искам господин Романо да научи за глупавата ми постъпка.

Лестър се усмихна снизходително:

— В това няма нищо глупаво, Лурийн. Понякога Всички ние постъпваме малко небрежно.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату