— Добре. Ще играем на една нова игра. Хайде да видим кой може да хвърли по-далеч топката. Първо ще я хвърля аз, а после и ти.
Трейси взе малката гумена топка и я запрати с всички сили по посока на работничките.
— Ей! — възхити се Ейми. — Колко далеч я хвърли!
— Сега ще отида да взема топката — каза й Трейси. — Ти стой тук и ме чакай.
И хукна да бяга, бягаше към свободата, краката й просто летяха над тревата. Беше вече 1.18. Ако закъснее, ще я почакат.
— Случило ли се е нещо? — запита една от тях.
— Не, н… нищо. — Дишаше тежко и едва си поемаше дъх. — Онова момиченце там. Някоя от вас да го наглежда. Аз имам важна работа. Аз…
Чу как я викат по име и се обърна. Ейми се беше покачила върху циментовата стена, ограждаща езерото. Тя махна с ръка.
— Виж ме, Трейси!
— Не! Слез веднага оттам! — изкрещя като обезумяла Трейси.
Докато Трейси я наблюдаваше ужасена, Ейми изгуби равновесие и падна в езерото.
— О, божичко!
Трейси пребледня като мъртвец. Трябваше да направи своя избор, но такъв просто нямаше.
Часът беше 1.20.
Трейси се обърна и побягна с такава сила, с каквото не беше бягала никога през живота си. Останалите жени се развикаха зад нея, но тя не ги чуваше. Летеше напред, без да съзнава, че обувките й бяха паднали, без да усеща, че острата земя нарязва стъпалата й. Сърцето й биеше лудо, дробовете й щяха да се пръснат, докато се напъваше да бяга все по-бързо и по-бързо. Тя стигна до стената и скочи върху нея. Далеч долу, сред дълбоките и ужасяващи води, зърна Ейми, която размахваше обезумяла ръце и крака, за да се задържи на повърхността. Без минутка колебание Трейси скочи към нея. Щом тялото й докосна водата, Трейси изведнъж осъзна.
КНИГА ВТОРА
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лестър Торънс, касиер на Първа търговска банка в Ню Орлиънс, се гордееше с две неща: с мъжественоста си по отношение на жените и възможността да преценява правилно своите клиенти. Приближаващият петдесетте Лестър беше дългурест, с бледо лице, мустаци и дълги бакенбарди. На два пъти се размина с повишението в службата, затова пък за отплата използваше сега банката като лично бюро за завързване на запознанства. Отдалеч подушваше проститутките и изпитваше истинско удоволствие да му оказват безплатните си услуги. Самотните вдовици представляваха особено лесна плячка. Те бяха с най- различна външност, възраст и степен на отчаяние и рано или късно заставаха иред неговото гише. Ако бяха превишили временно кредитите си, Лестър ги изслушваше най-внимателно и съчувствено и забавяше изплащането на издадените от тях чекове. Дали не биха желали в израз на благодарност да излязат някога да вечерят заедно? Много клиентки търсеха неговата помощ и му доверяваха прекрасни тайни: да им отпусне например заем без знанието на техните съпрузи… Изразяваха желание някой подписан от тях чек да се запази в тайна… Решаваха да се развеждат и молеха Лестър да им изплати веднага семейните влогове. Лестър проявяваше голяма готовност да удовлетворява желанията им. Както и те неговите.
В тази петъчна сутрин Лестър разбра, че щастието му се е усмихнало. Той зърна жената в момента, в който премина през вратата на банката. Каква красавица! Пригладената й коса падаше върху раменете, тясната пола и опънатият пуловер очертаваха фигура, на която всяка хористка от Лас Вегас страшно би завидяла.
В банката имаше още четирима касиери и очите на младата жена зашариха от гише на гише, сякаш търсеха помощ. Когато погледът й падна върху Лестър, той кимна любезно и окуражително й се усмихна. Тя се упъти към неговото гише, така както очакваше и Лестър.
— Добро утро — поздрави с топъл глас Лестър. — С какво мога да ви услужа? — Забеляза наболите през кашмирения пуловер зърна на гърдите й и си помисли:
— Страхувам се, че имам големи неприятности — промълви тихо жената. Говореше с най-приятния южен акцент, какъвто Лестър беше чувал някога.
— Затова съм и тук — отвърна сърдечно той, — за да разрешавам неприятностите.
— О, и аз се надявам на това. Опасявам се, че направих нещо ужасно!
Лестър й отправи най-очарователна и бащинска усмивка.
— Не вярвам, че една прекрасна млада дама като вас е способна да направи нещо ужасно.
— О, наистина е така. — Светлокафявите й очи бяха разширени от ужас. — Секретарка съм на Джоузеф Романо. Преди седмица той ми нареди да поръчам нови празни чекове за текущата му сметка, а аз чисто и просто забравих да го направя. Сега нямаме чекове и когато той научи, не зная какво може да ми се случи. — Тя изговори всичко с тих и кадифен глас.
Името на Джоузеф Романо беше много добре известно на Лестър. Романо беше превъзходен клиент на банката, макар и в личната му сметка да имаше относително малка сума. Всички знаеха, че истинските му пари се перяха другаде.
— Успокойте се, проблемът не е чак толкова сериозен, госпожо?…
— Госпожица Хартфорд. Лурийн Хартфорд.
— Веднага ще ви поръчам нови чекове. Ще ги получите след две-три седмици и…
От гърдите й се отрони лек стон, който се стори на Лестър твърде многообещаващ.
— О, прекалено късно е, а и господин Романо вече ми е сърдит. Просто не мога да се съсредоточа върху работата си, нали разбирате? — Тя се приведе напред така, че гърдите й опряха гишето. После изрече задъхано:
— Ускорите ли издаването на чековете, тогава с удоволствие бих заплатила и допълнително.
Лестър отвърна със съжаление:
— Ах, Лурийн, невъзможно е… — Забеляза, че очите й се наляха със сълзи.
— Да ви кажа правото, това може да ми коства работата.
— Моля ви… Готова съм
Думите й прозвучаха като музика в ушите на Лестър.
— Ще ви кажа как ще постъпя. Ще позвъня да ми ги приготвят спешно, а вие ще ги получите в понеделник. Добре ли е?
— О, вие наистина сте великолепен!
Гласът й преливаше от признателност.
— Ще ви ги изпратя в канцеларията и…
— По-добре сама да си ги взема. Не искам господин Романо да научи за глупавата ми постъпка.
Лестър се усмихна снизходително:
— В това няма нищо глупаво, Лурийн. Понякога Всички ние постъпваме малко небрежно.
