Ако утрото настъпи

отблъскващ вид. Трейси застана в тъмното, облечена в черен работен панталон, обувки с гумени подметки, меки черни ръкавици от ярешка кожа и преметната през рамо чанта. В едно моментно отпускане в съзнанието на Трейси изплуваха стените на затвора и тя неволно затрепери.

Трейси докара взетата под наем закрита камионетка до каменната стена от задната страна на имението. От другата страна на стената се чу ниско, свирепо ръмжене, което се превърна в яростен лай, когато кучето започна да скача във въздуха и да прави опити да се нахвърли. Трейси си представи мощното и тежко тяло на добермана и смъртоносните му зъби.

Тя подвикна тихичко на някого в камионетката.

— Сега.

Слаб мъж на средна възраст, също облечен в черно и с раница на гърба, излезе от автомобила с женски доберман. Кучето беше в любовен период и лаят от другата страна на стената внезапно спря и се превърна във възбудено скимтене.

Трейси помогна на мъжа да вдигнат женското куче върху покрива на автомобила, който стигаше почти до върха на стената.

— Едно, две, три — прошепна тя.

После двамата метнаха кучето през стената в двора на имението. Чуха се две остри джавкания, последвани от сумтене, след което кучетата побягнаха. Възцари се пълна тишина.

Трейси се обърна към своя съучастник:

— Да вървим!

Мъжът, който се казваше Жан Луи, кимна. Трейси го откри в Антиб. Беше крадец, прекарал по-голямата част от живота си по затворите. Жан Луи не блестеше с някакви умствени качества, но бе гений по отношение на бравите и алармените инсталации, наистина безупречен за този вид работа.

Трейси прекрачи от покрива на автомобила върху стената. Тя разгъна една въжена стълба и я закачи с куки за ръба на стената. После двамата се спуснаха долу на тревата. Имението сега изглеждаше много по- различно, отколкото предишната вечер, когато бе ярко осветено и препълнено с развеселени гости. Сега всичко тънеше в мрак и забрава.

Жан Луи крачеше след Трейси и се оглеждаше боязливо за доберманите.

Замъкът беше обрасъл с вековен бръшлян, достигащ чак до покрива. Трейси бе изпробвала набързо предната вечер бръшляна. Сега, когато се покачи върху него, той издържа тежестта й. Тя започна да се катери и да оглежда мястото под себе си. Кучетата не се виждаха никъде. Дано се занимават по-дълго време, помоли се тя.

Когато стигна върха, Трейси даде знак на Жан Луи и го изчака да се изкачи при нея. На светлината на малкото електрическо фенерче, което запали Трейси, те забелязаха, че на покрива има прозорец, здраво заключен отвътре. Трейси видя как Жан Луи бръкна в раницата си и извади резачка за стъкло. Той измъкна стъклото за по-малко от една минута.

Трейси погледна надолу — пътят им се препречваше от цяла паяжина кабели на алармената инсталация.

— Ще се справиш ли с това, Жан? — прошепна тя.

— Je peux faire ca. Няма проблеми. — Той потърси сред вещите си в раницата и извади къса жица в двата края с щипки. Проследи с бавни движения кабела, намери началото му, оголи го и го хвана с едната щипка, а с другата защипа края на алармената инсталация. После измъкна клещи и преряза внимателно кабела. Трейси следеше напрегната действията му и очакваше всеки момент да чуе дрънченето на инсталацията. Наоколо продължаваше да цари тишина. Жан Луи вдигна глава и се усмихна. — Voila. Fini.

Те си послужиха с втора въжена стълба, с помощта на която се спуснаха през прозорчето. Досега всичко вървеше добре. Успяха да влязат безпрепятствено в таванското помещение. Трейси изведнъж си представи онова, което им предстоеше, и сърцето й заудря силно в гърдите.

Тя извади два чифта очила с червени лещи и подаде единия на Жан Луи.

— Сложи ги!

Тя бе измислила начин да отвлече вниманието на добермана, но алармената инсталация с инфрачервени лъчи се оказа много по-труден въпрос за разрешаване. Джеф се оказа прав: цялата сграда се пресичаше от невидими лъчи. Трейси пое на няколко пъти дълбоко дъх. Концентрирай енергията си. Отпусни се. Тя наложи на съзнанието си кристална чистота. Когато човек влезе в обсега на лъча, сензорът долавя разликата в температурата и задейства алармената инсталация. Цялата система е така замислена, че да се задейства, преди крадецът да е отворил сейфа, като по този начин не му оставя време да направи каквото и да е до пристигането на полицията.

И точно тук, реши Трейси, се криеше слабостта на системата. Тя трябваше да измисли начин, чрез който да задържи задействането на алармената инсталация до момента след отварянето на сейфа. В 6.30 часа сутринта Трейси намери решението. Обирът беше възможен и Трейси почувства как в нея отново се заражда познатото чувство на възбуда.

Тя си постави инфрачервените очила и в същия миг помещението се огря от някакъв тайнствен червен блясък. Пред вратата на тавана Трейси зърна лъч светлина, който би бил невидим без очилата.

— Пъхни се под него — предупреди я Жан Луи. — Внимателно!

Те пропълзяха под лъча и се озоваха в тъмен коридор, водещ до спалнята на граф Де Матини. Трейси запали фенерчето и тръгна напред. С помощта на инфрачервените очила Трейси забеляза нов лъч, минаващ ниско пред прага на спалнята. Тя внимателно го прекрачи. Жан Луи я следваше плътно.

Трейси започна да осветява стените, върху които стояха окачени великолепните, вземащи просто дъха платна.

Обещай, че ще ми донесеш картината от Леонардо, беше й казал Гюнтер. И бижутата, разбира се.

Трейси свали картината от стената, обърна я и я положи върху пода. После извади грижливо платното от рамката, нави го и го пъхна в окачената на рамото си чанта. Сега оставаше само да се добере до сейфа, поставен в ниша със спусната отпред завеса в най-отдалечения ъгъл на спалнята.

Трейси дръпна завесата. От пода до тавана в нишата се пресичаха четири инфралъча. Невъзможно бе да се постигне сейфа, без да се пресече някой от лъчите.

Жан Луи гледаше слисан лъчите.

— Bon Dien de merde! Няма да успеем да преминем през тях. Едни са твърде ниско, за да се пъхнем под тях, а други твърде високо, за да ги прескочим.

— Искам да правиш само онова, което ти казвам — обърна се Трейси към него. Тя мина зад Жан Луи и го хвана здраво през кръста. — А сега тръгваме заедно. Първо с левия крак.

Двамата направиха крачка към лъчите, после втора. Жан Луи дишаше тежко.

— Alors! Навлизаме в лъчите.

— Точно така.

Навлязоха точно в средата на лъчите, там, където те се пресичаха. Трейси сиря.

— А сега слушай внимателно — каза тя. — Тръгвай право към сейфа.

— Ами лъчите…

— Не се безпокой. Всичко е наред.

Тя искрено се молеше да се окаже нрава.

Жан Луи пристъпи нерешително напред. Всичко продължаваше да тъне в тишина. Той се обърна към Трейси и я погледна с разширени от уплаха очи. Тя стоеше в центъра на лъчите, като температурата на тялото й не позволяваше на сензорите да задействат алармената инсталация. Жан Луи се зае незабавно със сейфа. Трейси стоеше като закована. Тя съзнаваше добре, че в момента, в който направи и най-малкото движение, алармената инсталация щеше да се задейства.

С крайчеца на очите си Трейси видя как Жан Луи извади някакви инструменти от раницата си и започна да се занимава с бравата на сейфа. Трейси стоеше неподвижно и дишаше бавно и дълбоко. Времето спря. Жан Луи сякаш нямаше намерение да свършва. Прасецът на десния крак на Трейси започна да я боли и след малко тя почувства спазми. Трейси стисна зъби. Не смееше да помръдне.

— Колко още? — прошепна Трейси.