Ако утрото настъпи

Джеф кимна на Трейси и тя се усмихна, като си спомни последната им среща пред имението на Де Матини, когато той седеше с онова глупаво куче до себе си. Това беше точка в моя полза, помисли си развеселена Трейси.

— И така, бихте ли ме извинили — обърна се Цукерман към нея. — Предстои ми толкова много работа. Ще ви се обадя.

Трейси протегна грациозно ръка, той я целуна и си тръгна.

— Виждам, че приятелят ти си отиде, а не разбирам защо. Зашеметяваща си като блондинка.

Трейси вдигна поглед. До масата й стоеше Джеф. Той седна на стола, на който допреди няколко минути седеше Адолф Цукерман.

— Поздравления — каза Джеф. — Лудорията с Де Матини бе страшно находчива. Чиста работа.

— След като го казваш ти, Джеф, това е висока оценка.

— Ти ми струваш много пари, Трейси.

— Трябва да свикнеш с това.

Той започна да си играе с чашата пред него.

— Какво иска професор Цукерман?

— О, ти го познаваш?

— Би могло и така да се каже.

— Той… хм… просто искаше да пийнем.

— И ти разказа за потъналото съкровище?

Трейси изведнъж стана много внимателна.

— Откъде знаеш това?

Джеф учудено я погледна.

— Само не ми казвай, че си налапала въдицата. Това е най-старата мошеническа игра в света.

— Но не и този път.

— Искаш да кажеш, че си му повярвала?

Трейси седеше сковано на мястото си.

— Нямам желание да обсъждам този въпрос, но професорът разполага със собствена информация.

Джеф поклати недоверчиво глава.

— Трейси, той се опитва да те измами. Колко ти поиска да вложиш в неговия потънал кораб?

— Няма значение — отвърна студено Трейси. — Това си е моя работа, пък и парите са си мои.

Джеф сви рамене.

— Добре. Само да не кажеш, че старият Джеф не се е опитвал да те предупреди.

— Изключено е сам да проявяваш интерес към това злато, така ли?

Той разпери ръце, сякаш обзет от отчаяние.

— Защо винаги си толкова подозрителна към мен?

— Много просто — отвърна Трейси. — Нямам ти доверие. Коя беше жената с теб? — На момента съжали за думите си.

— Сузан? Моя приятелка.

— Богата, естествено.

Джеф бавно се усмихна.

— Всъщност, струва ми се, че разполага с доста пари. Ако имаш желание да обядваш утре с нас, главният готвач на нейната яхта, дълга двеста и петдесет фута, хвърлила котва в пристанището, ще…

— Благодаря ти. И през ум не ми минава да преча на обяда ви. Какво й продаваш?

— Това е личен въпрос.

— Убедена съм в това — отвърна тя много по-рязко, отколкото й се искаше.

Трейси го погледна над очилата си. Наистина беше дяволски привлекателен. Имаше чисти и правилни черти, красиви сиви очи с дълги мигли и змийско сърце. Същинска прекалено интелигентна змия.

— Мислил ли си някога да се занимаваш със законна дейност? — запита го Трейси. — Положително ще имаш голям успех.

Джеф остана поразен.

— Какво? И да се откажа от всичко това? Сигурно се шегуваш.

— Винаги ли ще се занимаваш с мошеничества?

— Мошеничества ли? Та аз съм само предприемач — отвърна той с укор в гласа.

— И как така стана… как стана предприемач?

— Избягах от дома на четиринадесетгодишна възраст и постъпих в един цирк.

— На четиринадесет години? — Трейси за първи път имаше възможност да надникне зад сложната и чаровна бляскава външност на Джеф.

— За мен това се оказа полезно. Научих се да се справям с трудностите. Когато започна тази забележителна война във Виетнам, аз се записах в Зелените барети и получих съвременно образование. Струва ми се, главното, което научих там, е, че тази война бе най-голямото от всички мошеничества на този свят. В сравнение с нея ние с теб сме само едни смешни любители. — Той смени рязко темата. — Обичаш ли пелота?

— Ако ти я продаваш, не. Благодаря ти.

— Това е игра, разновидност на джай алай. Имам два билета за довечера, а Сузан е заета. Искаш ли да дойдеш?

Трейси се усети, че казва да.

Вечеряха в малко ресторантче на градския площад, където сервираха местно вино и confit de canard a l’ail, печена патица, сварена преди това в собствения си сос, печени картофи и чесън. Оказа се много вкусна.

— Това е специалитетът на заведението — обърна се Джеф към Трейси.

Разговаряха за политика, книги и пътешествия и Трейси откри, че Джеф е учудващо начетен.

— Когато на четиринадесетгодишна възраст си принуден да се грижиш сам за себе си — започна да й разказва Джеф, — бързо разбираш всичко. Първо научаваш кое е онова, което те тласка в живота, а после научаваш същото и за другите хора. Мошеническата игра наподобява жиужицу. При жиужицу ти използваш силата на своя противник, за да го победиш. При мошеничеството използваш неговата алчност. Ти правиш само първата стъпка, после той самият свършва цялата останала работа вместо теб.

Трейси се усмихна и се запита дали Джеф има някаква представа за това колко много си приличаха те двамата. Приятно й беше да е с него, но същевременно разбираше добре, че при дадени обстоятелства той нямаше да се поколебае да я измами. С мъж като него трябваше да се внимава и тя възнамеряваше да постъпва точно така.

Мястото, на което се играеше пелотата, представляваше голяма арена на открито с размерите на футболен стадион, разположена високо сред хълмовете над Биариц. От двете страни на игрището имаше по една огромна бетонна стена, игралното поле бе разположено в средата, а от двете му страни имаше четири реда каменни пейки. По здрач запалиха прожектори. Когато Трейси и Джеф пристигнаха, местата бяха вече почти заети от запалянковци. Играта започна.

Играчите от всеки отбор хвърляха поред топката в бетонната стена и при отскачането й я улавяха с дълги и тесни кошнички, прикрепени с каишки за ръцете им. Пелотата е бърза и опасна игра.

Когато някой от играчите пропуснеше, тълпата започваше да крещи.

— Всъщност възприемат всичко много сериозно — забеляза Трейси.

— В тази игра се правят големи залагания. Баските са комарджийска раса.

Докато зрителите прииждаха, пейките се изпълваха все повече и повече и по едно време Трейси почувства, че се притиска към Джеф. Дори и да усещаше тялото й до своето, той не проявяваше никакви признаци за това.

Бързината и разпалеността в играта сякаш се усилваха с всяка изминала минута, а виковете на запалянковците отекваха силно в нощта.