Той погледна Цукерман и се усмихна.
— Имате късмет, господине. Банкнотите са истински.
Цукерман въздъхна с облекчение.
— Никакви проблеми, шефе. Каза, че са истински.
Всичко се оказа твърде добро, за да е истина. Арман Гранжие седна и се замисли, в ума му се въртеше вече полуготов план.
— Върви при баронесата.
Трейси седеше в кабинета на Арман Гранжие и го гледаше в лицето през огромното му бюро.
— Двамата с вас ще станем партньори — съобщи й той.
Трейси се надигна от мястото си.
— Не се нуждая от партньор и…
— Седнете!
Тя погледна Гранжие в очите и седна.
— Биариц е мой град. Опитайте се само да пуснете една-единствена от тези банкноти и ще ви арестуват така бързо, че няма дори да разберете как се е случило.
Тя внимателно го оглеждаше.
— Искате да кажете, че купувам от вас собствената си сигурност?
— Грешите. Купувате собствения си живот.
Трейси му повярва.
— А сега ми кажете откъде имате тази печатарска преса.
Трейси се подвоуми и нейното смущение му достави удоволствие. Виждаше как тя капитулира. Трейси отвърна с нежелание.
— Купих я от един американец, който живее в Швейцария. Работил е като гравьор в монетния двор на САЩ в продължение на двадесет и пет години и когато го пенсионирали, възникнало някакво техническо затруднение с неговата пенсия, която така и не получил. Почувствал се измамен и решил да си отмъсти. Откраднал няколко стодоларови матрици, които трябвало да се бракуват и унищожат, а чрез връзки успял да се снабди с хартия, на която Министерството на финансите печата своите пари.
— Колко пари може да отпечата тази преса за един ден?
— Само по една банкнота на час. Всяка страна на хартията следва да се обработи и…
Той я прекъсна.
— Не съществува ли по-голяма преса?
— Съществува. Той има преса, която печата по петдесет банкноти за осем часа, по пет хиляди долара на ден, но иска за нея половин милион долара.
— Купи я — нареди й Гранжие.
— Не разполагам с половин милион долара.
— Аз обаче разполагам. Колко време ти е необходимо, за да доставиш пресата?
— Ами предполагам, но не зная… — отвърна с неохота тя.
Гранжие вдигна телефонната слушалка и се обади на някого.
— Луи, нуждая се от половин милион долара във френски франкове. Извади каквото има от сейфа, а останалото изтегли от банките. Донеси ги в кабинета ми.
Трейси се изправи неспокойно на крака.
— По-добре да си вървя и…
— Никъде няма да вървиш.
— Наистина трябва…
— Седни и млъкни. Сега мисля.
Той имаше делови партньори, които щяха да изявят желание да участват в тази сделка, но онова, което не знаят, няма да им навреди, реши Гранжие. Той щеше да купи сам голямата преса и да заменя парите, които вземаше по банковата сметка на казиното, с парите, които щеше сам да отпечатва. След това щеше да каже на Бруно Виченце да се занимае с тази дама. Тя не обичаше да има партньори. Арман Гранжие също.
Два часа по-късно парите пристигнаха в голямо чувалче. Гранжие се обърна към Трейси.
— Ще напуснеш хотел „Палас“. Горе на хълмовете имам къща, която е съвсем удобна. Ще останеш в нея, докато приключим с цялата операция. — Той бутна телефонния апарат към нея. — А сега се обади на твоя приятел в Швейцария и му кажи, че купуваш голямата преса.
— Телефонният му номер е в хотела. Ще му се обадя оттам. Дайте ми домашния си адрес и аз ще му кажа да ви изпрати пресата у дома…
— Не така — прекъсна я остро той. — Не искам да оставям каквито и да е следи. Ще приберем пресата от летището. Ще обсъдим подробностите още днес на вечеря. Ще се срещнем в осем.
Засега всичко приключи. Трейси се изправи на крака. Гранжие кимна към чувалчето.
— Внимавай с парите. Не бих желал да им се случи нещо… също и с теб.
— Нищо няма да се случи — увери го Трейси.
Той бавно се усмихна.
— Убеден съм. Професор Цукерман ще те придружи до хотела.
Двамата пътуваха мълчаливо в колата, чувалчето стоеше между тях, а всеки един бе потънал в собствените си мисли. Цукерман не схващаше ясно какво става, но чувстваше, че ще се окаже нещо много добро за него. Жената представляваше ключът към него. Гранжие му нареди да не сваля очи от нея и Цукерман възнамеряваше да постъпи точно така.
Арман Гранжие се намираше тази вечер в приповдигнато настроение. Сигурно въпросът с голямата печатарска преса вече е уреден. Уитни му бе казала, че тя може да отпечатва по пет хиляди долара за осем часа, но Гранжие имаше по-добър план. Той възнамеряваше да работи по двадесет и четири часа на пресата. Това означаваше, че ще има по петнадесет хиляди долара на ден, повече от сто хиляди седмично и по един милион на всеки десет седмици. А това представляваше само началото. Довечера щеше да научи името на гравьора, с когото щеше да сключи договор за нови машини. Богатството му тогава нямаше да знае граници.
Точно в 8.00 часа лимузината на Гранжие спря пред входа на хотел „Палас“ и самият той слезе от нея. Когато влезе във фоайето, забеляза с удоволствие, че Цукерман седи близо до входа и наблюдава внимателно вратите.
Гранжие отиде на рецепцията.
— Жул, съобщи на баронеса Дьо Шантии, че съм тук. Нека слезе във фоайето.
Служителят вдигна глава и каза:
— Но баронесата напусна хотела, господин Гранжие.
— Имаш грешка. Повикай я!
Жул Бержерак се обезпокои. Не биваше да противоречи на Арман Гранжие.
— Самият аз уредих напускането й.
— Не е възможно. Кога?
— Наскоро след като се прибра в хотела. Помоли ме да й кача сметката в апартамента, за да ми плати в брой…
Умът на Арман Гранжие трескаво работеше.
— В брой? Във френски франкове?
— Всъщност, да, господине.
Гранжие го запита като обезумял:
