Ако утрото настъпи

— Наистина ли играта е толкова опасна, колкото изглежда? — запита Трейси.

— Баронесо, тази топка лети във въздуха със скорост, достигаща почти сто мили в час. Удари ли те по главата, умираш на място. Играчите обаче много рядко пропускат да я уловят. — Той я потупа разсеяно по ръката, впил поглед в играта.

Играчите бяха много опитни и се движеха грациозно и в съвършен ред. По средата на играта обаче, без каквото и да е предупреждение, един от играчите запрати топката към стената под неправилен ъгъл, смъртоносната топка отскочи и полетя със свистене право към пейката, на която седяха Трейси и Джеф. Зрителите се размърдаха, за да се предпазят от нея. Джеф сграбчи Трейси, бутна я на земята и я закри с тялото си. Те чуха как топката профуча над главите им и се удари с трясък в страничната стена. Трейси лежеше на земята и чувстваше коравото тяло на Джеф. Лицето му се намираше съвсем близо до нейното.

Той я задържа така за момент, после се изправи и й помогна да стане. Между тях неочаквано се породи някакво смущение.

— Стру… струва ми се, че преживях доста вълнения за една вечер — каза Трейси. — Моля те да се връщаме в хотела.

Трейси му пожела лека нощ във фоайето.

— Трейси, нали няма да се занимаваш повече с тази налудничава идея на Цукерман за потъналото съкровище?

— Напротив, ще се занимавам.

Той не свали дълго време погледа си от нея.

— И все още смяташ, че аз искам да сложа ръка на това злато, така ли?

Тя го погледна право в очите.

— А не е ли точно така?

Изразът му изведнъж се промени.

— Пожелавам ти успех.

— Лека нощ, Джеф.

Трейси видя как той се обърна и излезе от хотела. Допускаше, че отива при Сузан. Бедната жена!

Служителят на рецепцията я поздрави.

— Добър вечер, баронесо. За вас има съобщение.

Съобщението беше от професор Цукерман.

Адолф Цукерман имаше проблем. И то много голям проблем. Той седеше в кабинета на Арман Гранжие и изпитваше такава уплаха от онова, което ставаше, че по едно време почувства, че се е подмокрил. Гранжие притежаваше незаконно казино, разположено в елегантна частна вила на улица „Фриа“ 123. За него нямаше никакво значение дали Градското казино е близо до него или не, защото клубът на улица „Фриа“ бе винаги изпълнен с богати посетители. За разлика от контролираните от държавата казина залаганията тук не бяха ограничени и точно затова големите комарджии идваха да играят в клуба на рулетка, шмен дьо фер и на зарове. Сред клиентите на Гранжие имаше арабски принцове, английски аристократи, бизнесмени от Ориента, африкански държавници. Полуоблечени млади момичета се движеха из помещението и изпълняваха поръчки за шампанско и уиски. Арман Гранжие отдавна знаеше, че богатите много повече от представителите на които и да е други класи обичат да получават нещо срещу нищо. Гранжие можеше да си позволи да раздава безплатно напитки. Неговите рулетки и игри на карти не работеха почтено.

Клубът обикновено се изпълваше от красиви млади жени, придружавани от по-възрастни богати господа, и рано или късно жените попадаха в ръцете на Гранжие. Дребен мъж с идеални черти, воднисти кафяви очи и меки чувствени устни, той бе висок малко повече от метър и шестдесет. Съчетанието на външността с дребната му фигура привличаха жените като магнит.

— Завладяваща си, cherie, но за нещастие на двама ни съм ужасно влюбен в друга.

И това бе самата истина. Другата естествено биваше сменяна всяка седмица, защото в Биариц пристигаха безкрайно много красиви млади жени и Арман Гранжие даваше на всяка една възможност да поживее малко в охолство и безгрижие.

Връзките на Гранжие с подземния свят и полицията бяха достатъчно силни, за да поддържа казиното си. Беше си проправил пътя нагоре чрез спекулации и разпространение на наркотици, докато накрая стана собственик на малкото си феодално имение в Биариц. Онези, които му се изпречваха на пътя, разбираха твърде късно колко страшен можеше да се окаже този дребен мъж.

Сега Арман Гранжие подлагаше Адолф Цукерман на кръстосан разпит.

— Разкажи ми повече за тази баронеса, с която си уговорил да извади потъналото съкровище.

Яростният тон в гласа му подсказа на Цукерман, че нещо се е объркало, ужасно се е объркало. Той преглътна и започна да разказва:

— Ами, вдовица е, мъжът й завещал много пари и тя каза, че ще участва със сто хиляди долара. — Тонът на собствения му глас му вдъхна увереност да продължи. — Веднъж да получим парите, ние естествено ще й кажем, че корабът, с който ще вадим съкровището, е претърпял авария и са ни необходими още петдесет хиляди. После ще поискаме още сто хиляди и по-нататък вече знаеш, както винаги.

Той видя изписалото се върху лицето на Арман Гранжие презрение.

— Какво… какво се е случило, шефе?

— Случило се е това — продължи Гранжие със стоманен глас, — че един мой човек току-що ми се обади от Париж. Изработил е фалшив паспорт на твоята баронеса. Истинското й име е Трейси Уитни и е американка.

Устата на Цукерман изведнъж пресъхна. Той облиза устни.

— Тя… тя наистина прояви интерес, шефе!

— Balle! Conneau! Тя е мошеничка. Опитал си се да продаваш краставици на краставичар.

— Тогава з… защо тя каза „да“? Защо просто не ме отряза веднага?

Гласът на Арман Гранжие бе ледено студен.

— Не зная, професоре, но имам намерение да науча. И когато това стане, ще пратя тази дама да поплува в залива. Никой не може да прави Арман Гранжие на глупак. Сега вдигни телефона. Кажи й, че твой приятел ти е предложил половината от парите и че аз отивам да я посетя. Можеш ли да го уредиш?

— Разбира се, шефе. Не се тревожи — отвърна с готовност Цукерман.

— Тревожа се — отвърна бавно Арман Гранжие, — много се тревожа за теб.

Арман Гранжие не обичаше потайностите. Номерът с потъналото съкровище се прилагаше векове наред, но жертвите трябваше да са наивници. Мошеник никога нямаше да се хване на тази въдица. Точно тази тайна безпокоеше Гранжие и той реши твърдо да я разгадае. Научеше ли отговора, жената щеше да бъде предадена на Бруно Виченце. Бруно обичаше да се позабавлява със своите жертви, преди да се отърве завинаги от тях.

Арман Гранжие слезе от лимузината, след като тя спря пред хотел „Палас“, влезе във фоайето и отиде при Жул Бержерак, беловласия баск, който работеше в хотела от тринадесетгодишна възраст.

— Кой е номерът на апартамента на баронеса Маргьорит дьо Шантии?

Имаше строга заповед, според която на служителите на рецепцията бе забранено да съобщават номерата на стаите на гостите, но тази заповед не се отнасяше до Арман Гранжие.

— Апартамент триста и дванадесет, господин Гранжие.

— Merci.

— И стая двеста и единадесета също.

Гранжие спря.

— Какво?

— Баронесата е наела и стаята до нейния апартамент.

— Така ли? И кой живее в нея?

— Никой.