Убийците бяха тук! Животът представлява една много тънка нишка и за никого не е трудно да я скъса. Страхът му се превърна в сляпа ярост. Той нямаше да се примири и да позволи да го заколят като Каръл или Хансън. Той щеше да се бие. Опипа в мрака около себе си за някакво оръжие. Пепелник…нож за отваряне на писма…безполезно… Убийците бяха въоръжени c пистолети. Приличаше на някакъв кошмар по Кафка. Осъден без никакво обяснение от безименни убийци.
Чу ги да приближават до вътрешната врата и разбра, че разполага само c минута или две. С някакво странно и безстрастно спокойствие, сякаш беше негов собствен пациент, той изследва своите окончателни мисли. Помисли си за Ан, и го прониза страшната болка от загубата. Помисли си за пациентите, колко много се нуждаеха от него. Харисън Бърк. Сякаш нещо го удари по главата при мисълта, че още не се е обадил на работодателя на Харисън Бърк, за да го изпрати в психиатрична клиника. Трябваше да пъхне някъде лентите, където тези оттатък нямаше да успеят да ги открият… Сърцето му подскочи. Може би все пак разполагаше c оръжие!
Чу да натискат дръжката на вратата. Беше заключено, но това едва ли щеше да представлява препятствие за тях. Той бърза напипа пътя към масата, в чието чекмедже беше заключил лентата със записа от беседата c Бърк. Чу как вратата изскърцва сякаш някой я натискаше c цялото си тяло. После чу шум в ключалката. Защо просто не я разбият? зачуди се той. С някаква далечна част на съзнанието си той усети важността на тази подробност, но нямаше време да я обмисли. Отключи чекмеджето c треперещи пръсти и измъкна отвътре кутията. Буквално издра ролката от кутията, после се придвижи до магнитофона и започна да я навива върху него. Един напълно илюзорен шанс, но c друг не разполагаше. Стоеше напрегнат като струна, опитвайки се да си припомни за какво точно бяха разговаряли c Бърк. Натискът върху врата се усилваше. Джад си каза наум молитвата.
— Съжалявам, че захранването още не е възстановено — каза той на висок глас. — Но съм сигурен, че ще го възстановят само след няколко минути, Харисън. Защо не легнете на кушетката и не се отпуснете?
Шумът от другата страна на вратата внезапно спря. Джад бе успял да постави ролката върху магнитофона. Натисна бутона, но нищо не се случи. Ами разбира се! Нали в цялата сграда нямаше ток! Той отново ги чу да се мъчат c ключалката. Вълна от отчаяние го обзе.
— Сега е по-добре — изрече той на висок глас. — Разположете се удобно.
Заопипва върху масата за кибрита, намери го, скъса една клечка и я запали. Поднесе пламъка близо до магнитофона. Имаше бутон за превключване на режим „батерии“. Той превключи, после отново натисна стартовия бутон. И в този момент бравата на вратата изщрака и се отвори. И последната му защита беше изчезнала.
И изведнъж в стаята прозвуча гласът на Бърк.
— Само това ли имате да ми кажете? Та вие дори не искате да изслушате доказателствата ми. Откъде да знам, че не сте един от тях?
Джад замръзна, без да посмее и да шавне, и сърцето му заби лудо.
— Знаете много добре, че не съм един от тях — прозвуча гласът на Джад от лентата. — Аз съм ваш приятел и се опитвам да ви помогна… Разкажете ми за вашите доказателства.
— Снощи се вмъкнаха в апартамента ми — продължи гласът на Бърк. — Дойдоха да ме убият, но аз не им се дадох. Сега спя в работната си стая и съм поставил допълнителни брави на всички врати, така че да не могат да се доберат до мен.
Звуците от приемната стихнаха.
Отново гласът на Джад.
— Обадихте ли се в полицията във връзка c опита за взлом в къщата ви?
— Разбира се, че не! Полицията работи заедно c тях. Те имат заповед да ме застрелят. Но няма да посмеят да го направят, ако има хора наоколо, и затова винаги се движа в тълпата.
— Радвам се, че ми дадохте тази информация.
— Какво ще правите c нея?
— Слушам много внимателно всичко, което ми казвате — изрече гласът на Джад. И си записвам всичко… — и в този момент светна червена лампичка в съзнанието на Джад: следващите думи бяха: „… на магнитофон.“
Замахна отчаяно към стоп-бутона и го натисна.
— … в ума си — изрече високо Джад. — И ние ще направим всичко възможно, за да го предотвратим.
Той спря. Не можеше да пусне отново магнитофона, защото не знаеше колко да го превърти. Единствената му надежда беше, че мъжете отвън се бяха убедили, че той не е сам, а е c пациент в кабинета си. Но дори и да ги беше убедил, щеше ли това да ги спре?
— Случаи като този — продължи Джад, като повиши гласа си, — са в действителност много по- разпространени, отколкото си мислите, Харисън. — Той издаде нетърпеливо възклицание. — Няма ли вече да пуснат захранването. Знам, че шофьорът ви чака долу пред входа и сигурно се чуди защо се бавите още, и навярно след малко ще се качи.
Спря и се вслуша. Дочу шепота от другата страна на вратата. Какво ли умуваха? Някъде отдалеч внезапно зави полицейска сирена. Шепотът спря. Той напрегна слуха си, за да улови звука от затварянето на външната врата, но не успя да чуе нищо. Дали все още бяха там и чакаха? Воят на сирената се усили и спря точно пред сградата.
Изведнъж всички лампи светнаха едновременно.
Глава осма
— Нещо за пиене?
Макгрийви поклати мрачно глава, без да откъсва поглед от Джад. Джад си наля втора солидна порция скоч, докато Макгрийви го изучаваше безмълвно. Ръцете му още не се бяха успокоили. Уискито обаче го сгря и той се поотпусна.
Макгрийви беше пристигнал в офиса две минути след като електричеството беше възстановено. Съпровождаше го флегматичен полицейски сержант, който седеше и си водеше записки в стенографски бележник.
Макгрийви проговори.
— Нека да повторим още веднъж всичко, доктор Стивънс.
Джад си пое дълбоко дъх и започна отначало, като съзнателно сдържаше гласа си спокоен и нисък.
— Заключих кабинета и отидох до асансьора. Осветлението в коридора угасна. Помислих си, че лампите на по-долните етажи може да работят и реших да тръгна надолу. — Джад се поколеба, остатъците от страха още не искаха да го напуснат. — Видях някой да се изкачва по стълбите c фенерче в ръка. Извиках му. Помислих, че е Бигелоу, нощният пазач. Но не беше.
— Кой беше?
— Казах ви — изрече Джад. — Не зная. Не ми отговориха.
— Кое ви накара да помислите, че идват да ви убият?
Джад c мъка сдържа гневното възклицание. Не трябваше да ядосва Макгрийви; беше много важно той да му повярва.
— Последваха ме до кабинета ми.
— Значи вие мислите, че са били двама мъже решени да ви убият?
— Най-малко двама — каза Джад. — Чух ги да си шепнат.
— Казахте, че след като сте влезли в приемната, вие сте заключили външната врата, която извежда към коридора? Така ли е?
— Да.
— И че след като сте влезли във вашия кабинет, сте заключили вратата към приемната?
— Да.
Макгрийви доближи вратата, която водеше от приемната му към кабинета му.
— Опитаха ли се да насилят тази врата?
— Не — призна Джад.
