Сидни Шелдън
Голо лице
Глава първа
В единайсет без десет сутринта небето избухна в безшумен взрив от бели конфети, който мигновено наметна града със снежното си одеяло. Мокрият сняг превърна почти замръзналите улици на Манхатън в сива лапавица, а леденият и пронизващ декемврийски вятър подгони коледните купувачи към домашния уют.
Висок, слаб мъж в жълт дъждобран крачеше по Лексингтън Авеню сред тълпата, без обаче да спазва нейния ритъм. Вървеше бързо, но не c припряната крачка на останалите пешеходци, които се опитваха да се спасят от студа. Главата му беше високо вдигната и не обърна внимание на човека, който го блъсна случайно. Най-после беше свободен, оставил чистилището зад себе си, запътен към дома, за да каже на Мери, че всичко е свършено. Миналото щеше да се погрижи за своите мъртъвци, а бъдещето беше сияйно и безоблачно. Виждаше как щеше да просияе лицето й при новината. На ъгъла на Петдесет и девета улица светофарът светна червено и той спря c останалите. На няколко крачки встрани над голям чайник зъзнеше един Дядо Коледа от Армията на спасението. Мъжът c дъждобрана пъхна ръка в джоба за няколко монети, дарение за боговете на съдбата. И в този момент внезапен, болезнен удар разтърси цялото му тяло. Навярно бе някой вече солидно размекнал се коледен пияница, отчаяно търсещ разбиране. Или пък беше Брус Бойд. Брус, който не си знаеше силата и имаше детинския навик да го удря c пълна мощ в изблик на добри чувства. Но той не го беше мяркал повече от година. Мъжът понечи да се извърне, за да види кой го бе ударил и c изненада установи, че коленете му започват да се подгъват. В забавено движение, и сякаш отдалеч той видя как собственото му тяло се стоварва върху тротоара. Усети тъпа болка в гърба, която започна да се разраства. Върволица от внезапно оживели самотни обувки загалопира покрай главата му. Бузата му взе да изтръпва от допира със замръзналия тротоар. Съзнаваше, че не трябва да лежи повече така. Отвори уста да помоли някого за помощ и топла, алена кръв бликна от нея и заструи в топящия се сняг. Следеше като омагьосан как аленото поточе тръгва по тротоара и оттам потъва в канала. Болката се беше усилила, но той не й придаде особено значение, защото внезапно си спомни, че носеше добри новини. Беше свободен. Щеше да съобщи на Мери, че е свободен. Затвори очи да се отморят от ослепителната белота на небето. Снегът се бе обърнал на суграшица, но той вече бе престанал да усеща каквото и да било.
Глава втора
Керъл Робъртс чу вратата на приемната да се отваря и затваря и стъпките на влезлите мъже; и преди още да вдигне глава вече знаеше какви са. Бяха двама. Единият беше грамаден мъжага, най-малко шест фута и три инча, целият мускул; имаше едра глава c дълбоко хлътнали стоманеносини очи и отегчена, невесела уста. Другият беше по-млад, c чисти и чувствени черти, оживявани от кафяви и будни очи. Мъжете нямаха и най-малка прилика помежду си и въпреки това на Керъл й се сториха по-неразличими дори и от еднояйчни близнаци.
Бяха полицейски агенти. Беше ги подушила. Още докато приближаваха бюрото й, тя усети струйките пот да бликват под мишниците й въпреки надеждната козметична преграда срещу изпотяване. Умът й се замята в паника над всички възможни причини за появата на ченгетата. Дали не беше заради Чик? Господи, та последните шест месеца дори и не беше помислял да кривне. От онази нощ в апартамента му, когато я бе помолил да му стане жена и беше обещал най-тържествено да скъса c бандата.
Може би Сами? Той служеше във военновъздушните сили отвъд океана и каквото и да му се беше случило, едва ли щяха да изпратят тия двамата да й го съобщят. Не, те бяха дошли единствено заради нея. Тя редовно си носеше марихуана в чантата и някой педал c голяма уста се беше раздрънкал. Но защо пък двама? Опита се да си внуши, че тия не могат и c пръст да я пипнат. Онова малко антрацитено курве от Харлем принадлежеше на миналото и никой повече не можеше да я разкарва нагоре-надолу. Никога вече. Тя беше секретарка на един от най-големите психоаналитици в страната. Паниката на Керъл се усили c приближаването им. Не можеше така лесно да отмре споменът за толкова години спотайване във вонящите и претъпкани апартаменти под наем, докато Белият Закон громеше вратите на парчета и отмъкваше я баща, я сестра, я братовчед.
Нищо обаче от бурята в нейната душа не остави сянка върху лицето й. Първият поглед разкриваше пред двамата детективи млада и изящна чернокожа жена c кадифена кожа, облечена в бежова рокля със съвършена кройка. Гласът й прозвуча студен и равнодушен:
— С какво мога да ви помогна?
В този момент лейтенант Андрю Макгрийви, по-възрастният детектив, забеляза разширяващото се петно от пот под мишницата й. Той автоматично го съхрани като нещо интересно за размишление по-нататък. Секретарката май беше нещо на тръни. Макгрийви измъкна портфейла си c износената полицейска значка забодена върху напуканата изкуствена кожа.
— Лейтенант Макгрийви от Деветнадесети полицейски участък — представи се той. Кимна към партньора си. — Детектив Анджели. От отдела по убийствата сме.
Убийства? Някакъв мускул върху ръката на Керъл затрептя произволно. Това е само Чик! Убил е някого. Нарушил е клетвата си към нея и се е върнал при бандата. Ограбил е някого и после го е пречукал, или… него са пречукали? Мъртъв? Това ли са дошли да й съобщят? Тя усети как потта й се усилва. Внезапно улови внимателния поглед на Макгрийви върху лицето си. Разбра, че вече я беше маркирал. Тя и колегите му нямаха нужда от думи. Разпознаваха се още от пръв поглед. Не би и могло да бъда другояче, защото се знаеха от векове.
— Бихме искали да се срещнем c доктор Джад Стивънс — каза по-младият.
Гласът му беше внимателен и учтив, и подхождаше идеално на външността му. Тя едва сега забеляза малкия кафяв пакет вързан c канап, който той държеше в ръка.
Думите му за миг попиха в съзнанието й. Значи не беше Чик. Или Сами. Или марихуаната.
— Съжалявам — изрече тя, като c мъка прикри облекчението си. — Доктор Стивънс в момента е зает. Има пациент.
— Няма да отнеме повече от две-три минути — каза Макгрийви. — Искаме само да му зададем няколко въпроса. — Той направи пауза. — Ако не може тук, ще го поканим в полицейското управление.
Тя ги изгледа озадачена. Каква работа, по дяволите, можеха да имат тия двамата от отдела по убийствата c доктор Стивънс? Каквото и да им беше на ума, доктор Стивънс беше чист като сълза. Тя го познаваше твърде добре. Колко време беше минало оттогава? Четири години. Всичко беше започнало през нощта в сградата на съда…
Беше три часът сутринта и лампите в съдебната зала обливаха всичко в призрачна светлина. Залата беше стара, уморена и овехтяла, напоена c вкиснатия аромат на страха, който се беше просмуквал и наслоявал c годините подобно на многократно нанасяни един върху друг слоеве боя.
Керъл извади чист маркототевски късмет със съдията Мърфи, защото отново го завари върху съдийската пейка. Предният път, когато бе стърчала срещу него, беше само преди две седмици, и тогава я бяха пуснали условно на свобода. Първо нарушение на закона. Което всъщност означаваше, че копелетата я бяха пипнали за пръв път. Сега обаче нямаше да й се размине. Съдията едва ли щеше да се размекне отново.
Случаят преди нейния беше почти на привършване. Висок, хубав мъж, застанал пред съдията, обясняваше нещо за своя клиент — дебел мъж в белезници, който трепереше неудържимо. Добре му работи ченето на тоя хубавец, заключи тя. Той излъчваше атмосфера на доверие и сигурност — нещо, което я караше да завижда на разтреперания дебелак. Тя си нямаше такъв защитник.
Мъжете пред нея освободиха пейката и тя чу да произнасят името й. Изправи се и притисна коленете едно в друго в напразен опит да се пребори c обзелата я тръпка. Съдебният пристав я побутна леко напред към пейката. Писарят подаде обвинителния акт на съдията.
Съдията Мърфи погледна първо Керъл, после листа хартия пред себе си.
— „Керъл Робъртс. Проституция, скитничество, притежание на марихуана и оказване на съпротива при арест.“
