Последното си беше долна клевета. Полицаят я беше изблъскал яката и тя му го върна c удар в ташаците. Какво си мислеше оня въшльо, та тя беше гражданка на Съединените Щати.
— Ти беше тук и преди няколко седмици, нали, Керъл?
Гласът й прозвуча несигурно.
— Така мисля и аз, ваша светлост.
— И аз те пуснах условно.
— Да, сър.
— На колко години си?
Тя беше подготвена за въпроса.
— Шестнайсет. Днес имам рожден ден. Щастлив рожден ден, Керъл — каза тя и заплака; ридания разтърсиха тялото й.
Високият, спокоен мъж през това време се беше отстранил до една маса, където събираше някакви документи и ги прибираше в кожено куфарче. Дочул стенанията на Керъл, той повдигна глава и се загледа в нея. После се обърна към съдията Мърфи.
Съдията обяви почивка и двамата изчезнаха в покоите му. След четвърт час съдебният пристав въведе Керъл в кабинета на съдията, където високият мъж разгорещено убеждаваше за нещо Мърфи.
— Късметлия момиче си, Керъл — обърна се към нея съдията Мърфи. — Получаваш още една възможност. Съдът те поверява на личната опека на доктор Стивънс.
Значи това дълго копеле не беше адвокат, а някакъв шарлатанин? Пет пари не даваше, даже и да беше Джак Изкормвача. Само да успееше да я измъкне от тая воняща дупка, преди да са загрели, че днес съвсем не навършваше шестнайсет години.
Докторът я качи на колата си. Заприказва й без да иска никакви отговори, като й даде възможност да се оправи и да обмисли всичко. Той спря пред една модерна жилищна сграда на Седемдесет и първа улица, която гледаше към Ийст Ривър. Зданието имаше портиер и пиколо и ако се съдеше по спокойния начин, по който го поздравиха и двамата, човек можеше да си помисли, че любимото занимание на доктора е да води всяка сутрин в три часа малолетни курвета у дома си.
Керъл никога не беше попадала в апартамент като този на доктора. Всекидневната беше цялата в бяло c две дълги, ниски кушетки, покрити със златист туид. Между кушетките беше поместен огромният квадрат на масичката за кафе c дебело стъкло отгоре. Върху стъклото лежеше разтворен и подреден шах c резбовани венециански фигури. По стените висяха модерни платна. Във вестибюла постоянно включен монитор следеше площадката между асансьора и входа към апартамента. В ъгъла на всекидневната се гушеше барче c матови стъкла и рафтове c кристални чаши и бутилки. През прозореца се виждаха дребните лодки в далечината на Ийст Ривър.
— Не знам защо, но тия съдилища винаги ми изстъргват стомаха — каза Джад. — Защо да не спретна набързо едно малко угощение за рождения ти ден?
И той я заведе в кухнята, където тя наблюдаваше как сръчно и бързо приготви мексикански омлет, изпържи картофите по френски, препече филийките по английски, направи салата и кафе.
— Това му е хубавото да си ерген — заяви той. — Готвя само тогава, когато съм гладен.
Значи той беше ерген без вързано маце у дома. Успееше ли да му скрие шайбата, на всички щяха да им паднат шапките. След като Керъл си омете чиниите, той я заведе в спалнята за гости. Спалнята беше в синьо доминирана от голямо двойно легло c кувертюра в синьо каре. До стената беше изправен нисък дрешник от тъмно дърво c бронзови дръжки.
— Можеш да спиш тук — каза той. — Сега ще ти потърся някаква пижама.
Керъл се огледа като замаяна и подсвирна. Браво, Керъл! Удари джакпота! Това копеленце си умира по дребни и черни затворнически дупета. И тъкмо твоят задник е извадил късмета.
Тя се съблече и прекара следващия половин час под душа. Когато излезе от банята c хавлия, увита около съблазнителното си лъскаво тяло видя, че копелето беше оставило комплект пижами върху леглото. Тя се изсмя c разбиране и дори не ги и докосна. Захвърли хавлията и се насочи към всекидневната. Стаята беше празна. Надзърна през вратата, водеща към работния му кабинет. Завари го седнал на една голяма и удобна маса със старомоден лампион, надвесен над главата му. Стаята му пращеше по шевовете от книги — от пода до тавана. Тя се приближи откъм гърба му и го целуна по врата.
— Хайде да започваме, бебчо — прошепна тя в ухото му. — Така ме надърви, че ще се пръсна. — Тя се притисна c цялото си тяло в него. — Какво чакаме още, татенце? Ако не ми го зачукаш още сега, направо откачам.
Той я гледа в продължение на секунда със замислени тъмносиви очи.
— Не ти ли стигат досегашните ти неприятности? — запита я меко. — Вярно, не можеш да промениш факта, че си се родила c черна кожа, но кой ти е казал, че не можеш да бъдеш нищо друго, освен шестнайсетгодишно курве — почитателка на марихуаната?
Тя го изгледа изумено. Да не беше объркала нещо? Може би имаше нужда от предварителна подготовка, за да го вдигне? Да я нашиба c камшик? Или беше от типа на преподобния отец Дейвидсън? Щеше да си прочете молитвата върху черния й задник, после щеше да я възвиси и накрая щеше да й го зачука така, че само топките му да останат отвън. Опита отново. Промуши ръка между бедрата му, погали го и прошепна:
— Хайде, бебчо. Набримчи го.
Той нежно се освободи и я сложи да седне в едно кресло. Никога досега не беше изпадала в такова изумление. Нямаше вид на педал, но може ли човек да е сигурен в днешно време?
— Как го предпочиташ, бебчо? Само ми кажи, и веднага ще ти го вдигна.
— Добре — каза той. — Хайде да си полафим.
— Искаш… да си поговорим?
— Именно.
И те си поговориха. Цяла нощ. Това беше най-странната нощ в живота на Керъл до този момент. Доктор Стивънс прескачаше от една тема на друга, сменяше предмета, сякаш я изпитваше. Питаше я за мнението й за Виетнам, за гетата и вълненията в колежите. И всеки път, когато на Керъл й се струваше, че е открила какво се таи зад въпросите му, той сменяше темата. Говориха за неща, за които си нямаше и хабер, и за неща, в които тя считаше себе си за абсолютен експерт. Месеци след това тя лежеше будна в мрака, мъчейки си да си припомни точната дума, идея, магическата фраза, които я бяха преобразили. Никога не успя да си я спомни, защото разбра, че такава дума просто не съществуваше. Доктор Стивънс беше направил най-простото. Беше поговорил c нея. Като човек c човек. Никой не беше постъпвал така c нея преди. Беше се отнесъл c нея като c човешко същество, като равен, чиито мнения и чувства уважаваше.
Някъде през нощта тя внезапно проумя, че е съвсем гола и отиде в спалнята да облече пижамите му. Той дойде при нея, приседна на ръба на леглото и продължиха разговора си. Говориха за Мао Цзе-дун, хула-хуп и контрацептивите за жени. За родители, които никога не са били женени един за друг. Керъл му разказа неща за себе си, които не би разказала на никой друг. Неща, потискани дълго време в подсъзнанието. И когато накрая вече се унасяше в сън, разбра, че е напълно изтощена. Сякаш беше претърпяла изключително тежка операция, през време на която бяха извели от тялото й тонове отрова.
Сутринта след закуска той й протегна сто долара.
Тя се поколеба:
— Аз те излъгах. Вчера нямах рожден ден.
— Знам — ухили се той. — Но ще го запазим в тайна от съдията. — Тонът му се промени. — Можеш да вземеш парите, да се пръждосаш и никой няма да те безпокои до следващия път, когато те арестуват. — Той направи пауза. — Трябва ми секретарка. Мисля, че ставаш за тази работа.
Тя не можеше да повярва на ушите си.
— Убиваш ме. Та аз не мога нито да стенографирам, нито да печатам на машина.
— Ще можеш, след като завършиш училище.
Керъл го изгледа втренчено и изведнъж изрече ентусиазирано:
— Дори и не ми беше идвало на ум. Та това е страхотно!
Нямаше търпение да изхвърчи от апартамента със стотарката в джоба и да я размаха под носа на
