Двамата мъже пред него вече не бяха същите. Лицата и на двамата бяха станали непроницаеми.
Джад се вгледа изучаващо в Макгрийви за момент, после взе една лула от масата пред него и започна да я пълни c тютюн.
— Мисля, че ще е по-добре, ако ми обясните за какво става дума — изрече той спокойно.
— Става въпрос за този дъждобран, доктор Стивънс — проговори Макгрийви. — Ако се окаже, че е ваш, бихме искали да узнаем къде и как сте го загубили.
— Няма никаква тайна. Тая сутрин, когато идвах на работа, валеше. Шлиферът ми е на химическо чистене и сложих този дъждобран. Ходя c него за риба. Един от пациентите ми беше дошъл леко облечен и аз му го дадох. — Той внезапно спря разтревожен. — Какво му се е случило?
— На кого? — запита Макгрийви.
— На моя пациент — Джон Хансън.
— Шах — произнесе меко Анджели. — Улучихте десятката. Вашият пациент мистър Хансън не можа да ви върне дъждобрана, защото е мъртъв.
Внезапен шок разтърси Джад.
— Мъртъв?
— Някой е забил нож в гърба му — каза Макгрийви.
Джад го изгледа недоверчиво. Макгрийви взе дъждобрана от Анджели и го обърна към Джад, като го разтвори, за да види широката разпрана дупка. Хастарът на дъждобрана беше покрит c тъмни и засъхнали петна. Джад усети как му се повдига.
— На кого му е притрябвало да го убива?
— Надявахме се вие да ни го обясните, доктор Стивънс — каза Анджели. — Кой би могъл да знае по- добре това от неговия психоаналитик?
Джад разтърси безпомощно глава.
— Кога се е случило това?
Макгрийви отговори на въпроса му.
— Тази сутрин в единайсет. На Лексингтън Авеню, през една пресечка от блока c вашия кабинет. Поне пет дузини граждани трябва да са го видели как пада, но са били дяволски заети c подготовката за прекарването на празника послучай раждането на Христос, така че са го оставили да му изтече кръвта в снега.
Джад стисна ръба на масата така, че пръстите му побеляха.
— По кое време беше тук Хансън тази сутрин? — запита Анджели.
— В десет часа.
— Колко време продължават сеансите ви, доктор Стивънс?
— Петдесет минути.
— Веднага ли си тръгна след това?
— Да. Чакаше ме друг пациент.
— Хансън през приемната ли излезе?
— Не. Пациентите ми влизат през приемната, но напускат през тази врата. — Той посочи към вратата в ъгъла водеща към външния коридор. — За да не се засичат едни c други.
Макгрийви кимна.
— Значи Хансън е бил убит само няколко минути след като си е тръгнал оттук. Защо е идвал при вас?
Джад се поколеба.
— Съжалявам, не мога да обсъждам c вас взаимоотношенията между лекар и пациент.
— Някой го е убил — каза Макгрийви, — а вие можете да ни помогнете да хванем убиеца.
Лулата на Джад беше угаснала и той отново положи усилия да я разпали.
— От колко време ви е пациент? — Този път беше Анджели. Полицейски тандем.
— От три години — каза Джад.
— Какъв беше неговият проблем?
Джад се поколеба. Спомни си сияйния и ликуващ вид на Джон Хансън сутринта, щастлив, че вече е излекуван.
— Той беше хомосексуалист.
— Значи е бил някоя от неговите дружки — изрече кисело Макгрийви.
— Той беше хомосексуалист — каза Джад. — Хансън се излекуван. Тази сутрин му казах, че той вече не се нуждае от мен. Щеше да се върне при семейството си. Той има… имаше… съпруга и две деца.
— Педал със семейство? — запита недоверчиво Макгрийви.
— Често се случва.
— Може би някой от хомодружинката му не е искал да го изпуска като бройка. От дума на дума и са се скарали. Юнакът е загубил контрол, измъкнал нож и го наръгал в гърба.
Джад се замисли.
— Възможно е — изрече той бавно, — но не ми се вярва.
— Защо, доктор Стивънс? — запита Анджели.
— Защото Хансън не е имал никакви хомосексуални контакти повече от година. Струва ми се, че е по- вероятно някой да се опитал да го обере. А Хансън не беше от хората, които ще се оставят ей-така.
— Смел женен педал — обобщи тежко Макгрийви.
Извади пура и я запали.
— Има само едно нещо, което не пасва на предположението ви за обира. Портфейлът не е бил докоснат. Имаше над сто долара.
Той следеше реакцията на Джад.
— Ако сме сигурни, че гоним някой луд, ще ни бъде по-леко — намеси се Анджели.
— Не е задължително — възрази Джад. Той се приближи до прозореца. — Погледнете тая тълпа долу. Един на всеки двадесет човека или е бил, или ще бъде пациент на психиатрична клиника.
— Но ако един човек е луд…
— Не е задължително да му личи външно — обясни Джад. — На всеки очевиден случай има най-малко десет такива нерегистрирани.
Макгрийви изучаваше Джад c нескрит интерес.
— Изглежда познавате доста добре човешката натура, докторе, нали така?
— Не съществува такова нещо като „човешка натура“ — каза Джад. — Както не съществува и животинска такава. Опитайте се да получите нещо средно между заек и тигър. Или катеричка и слон.
— От колко време сте практикуващ психоаналитик, докторе? — полюбопитства го Макгрийви.
— От дванайсет години. Защо?
Макгрийви повдигна рамене.
— Изглеждате добре. Обзалагам се, че доста от вашите пациенти се влюбват във вас, а?
Очите на Джад станаха ледени.
— Не разбирам накъде клоните.
— О, я стига, докторе. Разбира се, че ви е ясно. И двамата сме хора c богат жизнен опит. Представете си само, че някой педал влиза при вас и… що да види? Млад, красив лекар, пред когото може да си изплаче мъката. — Тонът му стана съвсем доверителен. — Няма ли да си признаете, че за тия три години върху кушетката Хансън поне веднъж не си го е надървил за вас?
Джад го изгледа без всякакво изражение.
— Това ли е вашата представа за човек c богат жизнен опит, лейтенант?
Макгрийви беше непоклатим.
— Могло е да се случи. И ще ви кажа още нещо, което също е могло да се случи. Вие споменахте, че сте съобщили на Хансън, че не е необходимо повече да ви вижда. Възможно е това не му е харесало, защото за тия три години е станал зависим от вас, и да сте се посдърпали.
Лицето на Джад потъмня от гняв.
Анджели разреди напрежението c въпроса си.
— Можете ли да се сетите за човек, който би могъл да го ненавижда, докторе? Или някого, когото той би могъл да ненавижда?
