— Здравей, мила. — Дори само гласът му беше достатъчен, за да я стопли.
— О, Джеф! — Дейна се разтрепери.
— Как си?
„Как съм? Спасявам си кожата.“ Ала не можеше да му го каже. Той не бе в състояние да й помогне. Беше късно.
— Ами… добре съм, скъпи.
— Къде си сега, околосветска пътешественичке?
— В Чикаго. Утре се връщам във Вашингтон. — „Кога ще дойдеш при мен?“ — Как… Как е Рейчъл?
— Изглежда, че ще се оправи.
— Липсваш ми.
Вратата на спалнята на Рейчъл се отвори. Тя излезе в дневната да каже нещо на Джеф, но видя, че е на телефона…
— И ти ми липсваш повече, отколкото можеш да си представиш — каза той.
— Обичам те. — Някакъв мъж наблизо като че ли я наблюдаваше. Сърцето на Дейна се разтуптя. — Мили, ако… ако ми се случи нещо… помни, че…
Джеф веднага се разтревожи.
— Какво искаш да кажеш с това „ако ти се случи нещо“?
— Нищо. Не… Не мога да ти обясня, но съм сигурна, че всичко ще се оправи.
— Дейна, нищо не бива да ти се случи! Имам нужда от теб. Обичам те повече от всеки друг през живота си. Няма да го понеса, ако те изгубя.
Рейчъл послуша още малко, после тихо се върна в спалнята си и затвори вратата.
Дейна и Джеф поговориха още десет минути. Когато накрая затвори, тя се чувстваше по-добре. „Радвам се, че успяхме да се сбогуваме. — Дейна вдигна очи и видя, че мъжът продължава да я гледа. — Не е възможно някой от хората на Джак Стоун да пристигне толкова бързо. Трябва да се махна оттук.“ Обзе я паника.
Съседът на Дейна почука на вратата. Госпожа Дейли му отвори.
— Здравейте.
— Не пускайте Кемал навън. Ще ни трябва.
— Ще се погрижа за това. — Тя затвори и извика на момчето: — Овесената ти каша е почти готова, миличък.
Детегледачката влезе в кухнята, свали кашата от печката и отвори долното чекмедже на шкафа, пълно с пакетчета опиати. Разпечата две, поколеба се и прибави трето. После смеси прахчетата с кашата, сложи й захар и я занесе в трапезарията. Кемал влезе от кабинета.
— Заповядай, миличък. Вкусна гореща овесена каша.
— Не съм много гладен.
— Трябва да се храниш, Кемал. — Острият й глас го уплаши. — Госпожица Дейна не бива да се разочарова от нас, нали?
— Не.
— Чудесно. Сигурна съм, че ще я изядеш до дъно заради госпожица Дейна.
Момчето седна на масата и започна да яде.
„Ще спи около шест часа — изчисли госпожа Дейли. — После ще видя какво искат да правя с него.“
Дейна откри на летището голям магазин за дрехи и влезе. Всичко й се стори нормално. Клиентите купуваха, продавачите ги обслужваха. Ала когато погледна към вратата, по гърба я полазиха тръпки. От двете страни на входа стояха двама заплашителни наглед мъже. Единият държеше радиостанция.
Как я бяха открили в Чикаго? Дейна се опита да овладее паниката си и се обърна към една от продавачките.
— Има ли друг изход оттук?
Жената поклати глава.
— Съжалявам, госпожице. Другият е само за персонала.
Гърлото на Дейна пресъхна. Тя отново хвърли поглед към мъжете. „Трябва да избягам. Не може да няма начин.“
Внезапно Дейна грабна една рокля от щанда и закрачи към изхода.
— Почакайте! — извика продавачката. — Не можете…
Дейна се отдалечаваше и двамата мъже се насочиха към нея. Когато излезе през вратата, сензорът на етикета на роклята задейства алармената система. Дотича пазач. Мъжете ядосано се спогледаха и отстъпиха назад.
— Един момент, госпожице — каза пазачът. — Трябва да дойдете с мен.
— Защо? — възрази тя.
— Защо ли? Защото извършихте кражба.
Той я хвана за ръка и я задърпа обратно вътре. Дейна се усмихна.
— Добре. Признавам. Извърших кражба. Заведете ме в затвора.
Сцената започна да привлича вниманието на клиентите. След малко дотича управителят на магазина.
— Какъв е проблемът?
— Тази жена се опита да открадне рокля.
— Ами, боя се, че трябва да повикаме поли… — Той позна Дейна. — Боже мой! Това е Дейна Евънс.
Сред тълпата се надигна шепот.
— Това е Дейна Евънс…
— Всяка вечер я гледаме по новините…
— Спомняте ли си нейните репортажи от войната?…
— Ужасно съжалявам, госпожице Евънс — извини се управителят. — Явно е станала грешка.
— Не, не — бързо каза Дейна. — Наистина се опитах да открадна роклята. — Тя протегна ръце. — Можете да ме арестувате.
Управителят се усмихна.
— Не бих си го и помислил. Задръжте роклята, госпожице Евънс. Безплатно. Поласкани сме, че ви харесва.
Дейна не можеше да повярва на ушите си.
— Няма ли да ме арестувате?
Усмивката му стана още по-широка.
— Знаете ли какво, ще разменя роклята за ваш автограф. Ние сме големи ваши почитатели.
— И аз! — извика една жена от събралата се навалица.
— Ще ми дадете ли автограф?
Приближиха се още хора.
— Вижте! Това е Дейна Евънс!
— Може ли един автограф, госпожице Евънс?
— Когато предавахте от Сараево, двамата със съпруга ми всяка вечер ви гледахме.
— И аз искам автограф.
С всяка изтекла секунда Дейна се отчайваше все повече. Двамата мъже продължаваха да я чакат.
Мислите й препускаха. Тя се обърна към тълпата и се усмихна.
— Хайде да излезем на чист въздух и ще дам автографи на всички ви.
Разнесоха се радостни викове. Дейна подаде роклята на управителя.
— Задръжте я. Много ви благодаря. — Тя закрачи към вратата и почитателите й я последваха. Двамата мъже смутено заотстъпваха. — Кой е пръв? — Хората я заобиколиха отвсякъде като протягаха химикалки и листове.
Докато се подписваше, Дейна продължаваше да се придвижва към изхода на терминала и накрая излезе навън. До тротоара спря такси, от което слезе пътник.
