двигател.
— Пуснете ме! Пуснете ме, моля ви се!
— Млъквай, хлапе!
Наблизо минаваха четирима униформени морски пехотинци.
— Не искам да дойда на уличката с вас — извика Кемал.
— Какво? — озадачи се мъжът.
— Моля ви, не ме водете на уличката. — Момчето се обърна към морските пехотинци. — Той иска да ми даде пет долара, за да отида с него на задната уличка.
Войниците спряха.
— Извратен мръсник…
Мъжът заотстъпва.
— Не, не. Един момент. Вие не разбирате…
— Всичко разбираме, приятел — прекъсна го един от пехотинците. — Веднага пусни детето. — Те го заобиколиха. Мъжът вдигна ръце, за да се защити, и Кемал бързо се измъкна.
На ъгъла спря момче с велосипед и отиде да занесе някаква доставка в една от къщите. Кемал скочи на седалката и светкавично отпраши.
Вратата на килията на Дейна се отвори.
— Свободна сте, госпожице Евънс. Пускаме ви под гаранция.
„Мат! — радостно си помисли тя. — Веднага се е отзовал на обаждането ми.“
Когато наближи изхода, Дейна се закова на място. Там стоеше един от преследвачите й.
Той се усмихна.
— Свободна си, малката. Да вървим. — Мъжът здраво я стисна за ръката и я задърпа към улицата. Ала когато излязоха от участъка, смаяно спря. Отпред ги чакаше телевизионен екип от УТН.
— Погледни насам, Дейна…
— Дейна, вярно ли е, че си зашлевила полицай?
— Ще ни разкажеш ли какво се случи?
— Той тормозеше ли те?
— Ще повдигнеш ли обвинение?
Мъжът заотстъпва, като криеше лицето си.
— Какво става? — извика след него Дейна. — Не искате да ви снимат ли?
Той се затича.
До нея се приближи Мат Бейкър.
— Да се махаме оттук.
Седяха в кабинета на Мат Бейкър в сградата на „Уошингтън Трибюн Ентърпрайзис“. През последния половин час Елиот Кромуел, Мат Бейкър и Аби Ласман ужасено бяха слушали разказа на Дейна.
— … и ФУП е замесено. Ето защо генерал Бустър ме предупреждаваше да се откажа от разследването.
— Поразен съм — каза Елиот Кромуел. — Как е възможно Тейлър Уинтроп да е заблудил всички? Трябва да съобщим в Белия дом. Нека те се обадят в главната прокуратура и ФБР.
— Елиот — отвърна Дейна, — засега разполагаме само с моята дума срещу тази на Роджър Хъдсън. Защо мислиш, че ще ни повярват?
— Никакви доказателства ли нямаме? — попита Аби Ласман.
— Братът на Саша Жданов е жив. Сигурна съм, че той ще даде показания.
Мат Бейкър дълбоко си пое дъх и с възхищение погледна Дейна.
— Явно никога не се отказваш.
— Мат, какво да правим с Кемал? Не знам къде да го търся.
— Не се безпокой. Ще го открием. Междувременно трябва да те скрием някъде, където никой няма да те намери.
— Можеш да дойдеш у нас — предложи Аби Ласман. — На никого няма да му хрумне да те търси там.
— Благодаря ти. — Дейна се обърна към Мат. — Кемал…
— Ще се обадим във ФБР. Ще пратя шофьор да те закара у Аби. Вече всичко е в нашите ръце, Дейна. Не се тревожи. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.
Кемал въртеше педалите по ледените улици и час по час плахо се озърташе назад. Никой не го преследваше. „Трябва да отида при Дейна — отчаяно си помисли той. — Не мога да им позволя да я наранят.“ Проблемът беше, че студиото на УТН се намираше в другия край на Вашингтон.
Стигна до една автобусна спирка, скочи от велосипеда и го хвърли на тревата. Когато видя, че се приближава автобус, бръкна в джобовете си и разбра, че няма пари.
Момчето спря един минувач.
— Извинете ме, може ли да…
— Чупката, хлапе.
Опита с възрастна жена.
— Извинете ме, трябва да се кача на автобуса, но… — Жената не му обърна внимание.
Кемал стоеше на студа без палто и трепереше. Като че ли никой не го забелязваше. „Трябва да намеря пари.“
Момчето свали протезата си и я остави на тревата. Когато видя следващия минувач, протегна чуканчето си.
— Извинете, господине. Можете ли да ми дадете пари за автобуса?
Мъжът спря.
— Разбира се, синко — отвърна той и му даде един долар.
— Благодаря ви.
Когато мъжът се отдалечи, Кемал бързо си сложи протезата. Приближаваше автобус. „Успях“ — триумфално си помисли той. В този момент нещо го парна по тила. Момчето понечи да се обърне, ала очите му се замъглиха. Някакъв глас в главата му извика: „Не! Не!“. Кемал се свлече на земята и изпадна в безсъзнание. Около него започна да се събира тълпа.
— Какво се е случило?
— Припаднал ли е?
— Ще се оправи ли?
— Синът ми е диабетик — каза един мъж. — Аз ще се погрижа за него. — Той вдигна Кемал на ръце и го понесе към очакващата го лимузина.
Апартаментът на Аби Ласман се намираше в северозападната част на Вашингтон. Бе голям, с модерни мебели и бели килими. Докато чакаше телефона да иззвъни, Дейна нервно крачеше назад-напред. „Кемал е добре. Нямат причина да му направят нищо лошо. Всичко ще е наред. Къде е той? Защо не могат да го открият?“
Телефонният звън я сепна. Тя грабна слушалката.
— Ало?
Даваше свободно. Отново се разнесе звън и Дейна разбра, че е клетъчният й телефон.
— Джеф?
— Търсим те, Дейна — тихо каза Роджър Хъдсън. — Кемал е при нас.
Тя се вцепени.
— Роджър…
— Боя се, че вече не мога да контролирам хората тук. Те искат да отрежат и другата ръка на Кемал. Да им позволя ли?
— Не! — изпищя Дейна. — Какво… какво искаш?
— Само да поговорим — успокоително отвърна сенаторът. — Искам да дойдеш вкъщи. Сама. Ако
