Сизър бе на петнадесетина метра от хеликоптера.
— Момчетата в пандиза ще ти скъсат гъза.
Десет метра.
— Ти си падаш по такива неща, нали, Сизър?
Гигантът се затича. Пет метра.
Джеф рязко натисна с палец бутона за запалване на двигателя и огромните перки бавно се завъртяха. Сизър не им обърна внимание — той не откъсваше очи от Джеф. Лицето му изразяваше дива омраза. Перките се въртяха все по-бързо. Когато се приближи до вратата на хеликоптера, икономът внезапно осъзна какво става, ала беше късно. Разнесе се висок плясък и Джеф стисна клепачи. Навсякъде полетяха струи кръв.
— Ще повърна — каза Норман Бронсън и изключи двигателя.
Джеф погледна обезглавения труп на земята, скочи от хеликоптера и се втурна към лимузината. Дейна все още бе в безсъзнание.
— Дейна… мила…
Тя бавно отвори очи.
— Кемал…
Лимузината беше почти на километър и половина от подготвителното училище „Линкълн“, когато Джеф извика:
— Виж!
В далечината пред тях се издигаше дим.
— Изгарят училището! — изпищя Дейна. — Кемал е там. В мазето.
— О, Господи!
Минута по-късно колата спря пред главния вход. Отвътре излизаха облаци пушек. Десетина пожарникари се опитваха да угасят огъня.
Джеф изскочи навън и се затича към училището. Един от пожарникарите го спря.
— Не се приближавайте, господине.
— Има ли някой в сградата?
— Не. Току-що разбихме вратата.
— В мазето има момче. — Преди да успеят да му попречат, Джеф се втурна вътре. Опита се да извика Кемал, ала от гърлото му се изтръгна само дрезгава кашлица. Джеф запуши носа си с носна кърпичка и затича по стълбището към мазето.
— Кемал! — Никакъв отговор. — Кемал! — Тишина. В отсрещния край смътно се различаваше дребна фигура. Джеф се насочи към нея, като се мъчеше да не диша. Дробовете му горяха. Клекна до Кемал. Момчето беше в безсъзнание. Джеф с огромно усилие го взе на ръце и го понесе нагоре. Димът го задушаваше и заслепяваше. Отгоре се чуваха гласове. На средата на стълбището Джеф припадна.
Генерал Бустър разговаряше с Нейтън Новеро, администратор на Вашингтонското национално летище.
— Там ли държи самолета си Роджър Хъдсън?
— Да, господин генерал. Всъщност в момента той е тук. Току-що получи разрешение за излитане.
— Отменете го.
— Моля?
— Обадете се в кулата и го отменете.
— Слушам, господин генерал. — Нейтън Новеро се обади в кулата. — Кула, отменете полета на Гълфстрийм R3487.
— Самолетът вече се насочва към пистата — отвърна диспечерът.
— Отменете разрешението за излитане.
— Слушам. — Диспечерът взе микрофона си. — Кула до Гълфстрийм R3487. Разрешението ви за излитане е отменено. Върнете се при терминала. Повтарям, разрешението ви за излитане е отменено.
Роджър Хъдсън влезе в пилотската кабина.
— Какво става, по дяволите?
— Сигурно има някакво забавяне — отвърна пилотът. — Ще се върнем при…
— Не! — отсече Намела Хъдсън. — Продължавайте.
— При цялото ми уважение, госпожо Хъдсън, ще ми отнемат разрешителното, ако…
Джак Стоун се приближи до пилота и насочи към главата му пистолет.
— Излитайте. Тръгваме за Русия.
Пилотът дълбоко си пое дъх.
— Слушам.
Самолетът набра скорост по пистата и след двадесет секунди се издигна във въздуха. Администраторът не вярваше на очите си.
— Господи! Той не изпълни…
— Какво става? — попита генерал Бустър. — Спряхте ли ги?
— Не, господин генерал. Те… току-що излетяха. Не сме в състояние да ги принудим…
В същия момент небето избухна. Пред ужасените погледи на наземните екипи от огнените облаци заваляха парчета от гълфстрийма.
В отсрещния край на летището Борис Жданов дълго наблюдава сцената. Накрая се обърна и се отдалечи.
Глава 26
Айлийн Евънс отхапа от сватбената торта.
— Много сладко. Прекалено сладко. Когато бях по-млада и готвех, моите торти направо се топяха в устата. — Тя се обърна към Дейна. — Нали, скъпа?
„Топят се в устата“ бяха последните думи, за които би се сетила Дейна, ала това нямаше значение.
— Разбира се, мамо — топло се усмихна тя.
Брачната церемония бе проведена от съдия в Общинския съвет. Дейна беше поканила майка си в последния момент, след като Айлийн й се бе обадила по телефона.
— Скъпа, в края на краищата не се омъжих за оня ужасен човек. Вие с Кемал бяхте прави. Върнах се в Лас Вегас.
— Какво се случи, мамо?
— Открих, че вече е бил женен. И предишната му съпруга не го е харесала.
— Съжалявам, мамо.
— Та сега пак съм сама.
„Самотна“, намекваше Айлийн. Затова Дейна я покани на сватбата. Когато видя, че майка й си приказва с Кемал и дори правилно произнася името му, се усмихна. „Още не е късно да направим от нея истинска баба.“ Щастието й беше прекалено голямо, за да повярва, че е истина. Дори самият факт, че се омъжва за Джеф, бе цяло чудо, ала имаше още.
След пожара Джеф и Кемал за кратко бяха останали в болница. Докато бяха там, една от медицинските сестри беше разказала на репортерите за приключенията на момчето и историята веднага гръмна в пресата. Снимката на Кемал се появи на първа страница, по телевизията показваха предавания за съдбата му. Публикуваха книга за преживяванията му и дори се говореше за телевизионен сериал.
— Но само ако аз играя главната роля настояваше той.
Кемал се превърна в героя на училището.
На церемонията по осиновяването му дойдоха повече от половината му съученици.
— Вече наистина съм осиновен, а? — попита Кемал.
— Наистина — едновременно потвърдиха Дейна и Джеф. — Сега тримата сме заедно.
— Върха. — „Чакай само Рики Ъндърууд да чуе за това. Ха!“
