младеж, който отговаряше за счетоводството.
— Влез, Чарли.
— Да, мис Камерън.
След миг той беше в кабинета й.
— Да, мис Камерън?
— Тази сутрин прочетох интервюто, което си дал за „Ню Йорк Таймс“ — каза Лара.
Той се оживи:
— Още не съм го видял. Как е станало?
— Говорил си за „Камерън Ентърпрайзис“ и за някои наши проблеми.
Той се намръщи:
— Е, нали знаете, вероятно репортерът е цитирал неточно някои мои…
— Уволнен си.
— Какво? Защо? Аз…
— При постъпване на работа ти си подписал документ, че няма да даваш никакви интервюта. Искам да напуснеш още тази сутрин.
— Аз… не може да направите това. Кой ще ме замести?
— Вече съм уредила този въпрос — отвърна Лара.
Обедът беше към края си. Репортерът на „Форчън“ Хю Томпсън беше интелектуален, нервен на вид мъж, с проницателни кафяви очи зад черните рогови рамки на очилата.
— Обедът беше чудесен — каза той. — Всичките ми любими ястия. Благодаря.
— Радвам се, че ви хареса.
— Наистина не беше нужно да си правите този труд заради мен.
— Няма нищо — усмихна се Лара. — Баща ми винаги казваше, че пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха му.
— А вие искате да стигнете до сърцето ми, преди да започнем интервюто?
— Точно така — засмя се Лара.
— Наистина ли вашата компания сериозно е загазила?
Усмивката на Лара угасна.
— Моля?
— Хайде, такова нещо не може да се запази в тайна. Говори се, че част от имуществото ви е застрашено поради наближаването на срока за основния платеж на ваши стари полици. Доста използвате влиянието и връзките си, но при спадане на търсенето може да се окаже, че „Камерън Ентърпрайзис“ прекомерно се е разраснала.
Лара се разсмя:
— Това ли се говори? Слушайте, мистър Томпсън, по-добре не давайте ухо на глупави слухове. Ще ви кажа какво ще направим. Ще ви пратя копие от финансовия ни баланс, за да изясним нещата. Така ще бъде най-честно, нали?
— Добре. Между другото, не видях съпруга ви при откриването на новия хотел.
Лара въздъхна.
— Филип много искаше да присъства, но за съжаление трябваше да замине на концертно турне.
— Преди три години бях на един негов рецитал. Той е изключително талантлив. Женени сте вече около година, нали?
— Най-щастливата година в живота ми. Аз имам голям късмет. Пътувам много, но когато не съм с него, мога да слушам записите му, където и да се намирам.
Томпсън се усмихна.
— А той може да види вашите сгради, където и да се намира.
— Ласкаете ме — засмя се Лара.
— Но е истина, нали? Строили сте из цялата ни хубава страна. Притежавате жилищни блокове, административни сгради, хотелска верига… Как го правите?
— С огледала — усмихна се тя.
— Вие сте една загадка.
— Така ли? Защо?
— В момента сте може би най-преуспяващият предприемач в Ню Йорк. Името ви е разлепено по половината недвижими имоти в града. Изграждате най-високия небостъргач в света. Конкуренцията ви нарича „Желязната пеперуда“. Постигнахте голям успех в бизнес, в който по традиция властват мъжете.
— Това дразни ли ви, мистър Томпсън?
— Не. Това, което ме дразни, е, че не мога да разбера коя сте вие, мис Камерън. Ако питам двама души за вас, ще получа три различни мнения. Всички са съгласни, че сте изключително способна в бизнеса. Искам да кажа… не постигнахте този успех, падайки от небето. Добре познавам строителните екипи — това са груби и безпощадни мъже. Как успява жена като вас да ги държи под контрол?
Тя отвърна усмихнато:
— Няма жени като мен. Казано сериозно — просто наемам най-добрите в професията и им плащам добре.
— Всички списания писаха за успеха ви. Бих искал да разкажа нещо по-лично за вас. Много малко се говори за произхода ви.
— Гордея се с произхода си.
— Добре, да поговорим за това. Как започнахте бизнес с недвижими имоти?
Лара се усмихна и той виждаше, че усмивката й е искрена. Изведнъж му заприлича на малко момиче.
— Гените.
— Вашите гени?
— На баща ми — тя посочи портрета на стената зад нея: красив мъж със сребриста коса, прилична на лъвска грива. — Това е баща ми, Джеймс Хю Камерън. — Гласът й бе тих. — На него дължа успеха си. Майка ми умряла, когато съм била много малка. Отгледа ме баща ми. Семейството ми отдавна напуснало Шотландия, мистър Томпсън, и емигрирало в Нова Скотия — Глейс Бей.
— Глейс Бей?
— Това е рибарско селище в североизточната част на Кейп Бритън, на атлантическия бряг. Името му е дадено от френски изследователи. Означава „Леден залив“. Още кафе?
— Не, благодаря.
— Дядо ми притежавал доста земя в Шотландия, а баща ми се сдоби с още. Той беше много богат. Притежаваше замък близо до Лох Морлих. Осемгодишна имах собствен кон, роклите ми се купуваха от Лондон, живеехме в огромна къща с много слуги. Беше като приказка за едно малко момиче.
Гласът й се оживи от ехото на далечни спомени.
— През зимата карахме кънки по леда и гледахме как играят хокей, а през лятото плувахме в Голямото езеро на Глейс Бей. Ходехме на танци във „Форум“ и „Венецианските градини“.
Репортерът усилено записваше.
— Баща ми строеше сгради в Едмънтън, Калгари и Онтарио. Бизнесът с недвижими имоти беше за него нещо като любима игра. Той ме научи на нея още докато бях много млада и аз също я заобичах.
Гласът й бе изпълнен с чувство.
— Трябва да разберете едно нещо, мистър Томпсън. Това, което правя, няма нищо общо с парите, с тухлите или с желязото, необходими за една сграда. Това, което има значение за мен, са хората. Аз мога да им предоставя удобни места за работа и за живеене, места, където да създадат семейства и да водят нормален живот. За баща ми това беше важното, то стана важно и за мен.
Хю Томпсън вдигна поглед.
— Спомняте ли си своя пръв опит в бизнеса с недвижими имоти?
