Лара се приведе напред.
— Разбира се. На осемнадесетия ми рожден ден татко ме попита какъв подарък бих искала. В Глейс Бей идваха много нови хора, ставаше пренаселено. Чувствах, че градът се нуждае от жилищен фонд. Казах на баща си, че искам да построя малък жилищен блок. Той ми даде парите като подарък, но след две години аз бях в състояние да му ги върна. Тогава взех заем от една банка, за да построя втората си сграда. Когато станах на двадесет и една години, притежавах вече три сгради и всичко бе минало успешно.
— Баща ви сигурно е бил много горд с вас.
Топлата й усмивка отново грейна.
— Да. Нарекъл ме е Лара. Това е старо шотландско име, но идва от латински. Означава „известна“ или „прочута“. Още като бях малка, баща ми казваше, че един ден ще бъда прочута — усмивката й угасна. — Той умря прекалено млад от инфаркт. — Тя помълча. — Всяка година посещавам гроба му в Шотландия… Беше ми прекалено тежко, за да остана у дома без него. Реших да се преместя в Чикаго. Имах планове за малки хотели тип „бутик“. Убедих един банкер да ме финансира. Хотелите имаха успех — тя сви рамене. — А останалото, както се казва, е история. Предполагам, един психиатър би казал, че не съм създала тази империя просто заради себе си. В известен смисъл това е в памет на моя баща. Джеймс Камерън беше най- прекрасният човек, когото съм познавала.
— Сигурно много го обичахте.
— Да. И той много ме обичаше — на устните й заигра лека усмивка. — Чувала съм, че в деня на моето раждане баща ми черпил всички мъже в Глейс Бей.
— Значи всъщност всичко е започнало в Глейс Бей — каза Томпсън.
— Точно така — тихо отвърна Лара. — Всичко започна в Глейс Бей преди почти четиридесет години.
III
Вечерта, когато се родиха дъщерята и синът му, Джеймс Камерън беше в публичния дом и пиян. Лежеше в леглото между двете скандинавски близначки, когато Кърсти — съдържателката на бордея, заудря по вратата.
— Джеймс! — викна тя, блъсна вратата и влезе.
— Дърта кокошко! — кресна възмутен Джеймс. — Дори тук не оставяте човек на спокойствие!
— Съжалявам, че прекъсвам удоволствията ти, Джеймс. Става дума за жена ти.
— Майната й! — изрева Камерън.
— Тя ражда.
— Е, и? Да ражда! Нали жените сте за това?
— Току-що се обади докторът. Отчаяно се опитва да те намери. Жена ти е зле. По-добре побързай.
Джеймс Камерън седна, примъкна се до края на леглото, разтърсвайки натежалата си глава, и със замъглен поглед.
— Проклета жена. Не ме оставя на мира — той вдигна очи към съдържателката: — Добре, отивам — после погледна голите момичета в леглото, — но няма да платя за тия двете.
— Остави това сега. Побързай да се прибереш в пансиона — тя се обърна към момичетата: — Вие елате с мен.
Джеймс Камерън някога е бил хубав мъж, но лицето му вече носеше следите на консумираните грехове. Изглеждаше над петдесетгодишен, а беше на тридесет. Работеше като управител на един от пансионите, собственост на градския банкер Шон Макалистър. Вече пет години Джеймс Камерън и жена му Пеги деляха домакинските грижи — Пеги чистеше и готвеше за две дузини пансионери, а Джеймс пиеше. Негово задължение беше да събира всеки петък наема и от другите четири пансиона в Глейс Бей, които принадлежаха на Макалистър. Това бе още един повод, ако се нуждаеше от такъв, да излезе и да се напие.
Джеймс Камерън беше озлобен човек, който се наслаждаваше на ожесточението си. Животът му се оказа пълен провал и той бе убеден, че вината за това е у другите наоколо. С течение на годините започна да изпитва удоволствие от своите несполуки. Чувстваше се като мъченик. Когато бил на една годинка, семейството на Джеймс емигрирало от Шотландия в Глейс Бей само с малкото вещи, които носели със себе си. Животът им бил борба за оцеляване. Когато момчето навършило четиринадесет години, баща му го пратил да работи в мините. При една злополука Джеймс получил леко нараняване на гърба и незабавно напуснал. След година родителите му загинали при железопътна катастрофа. И така Джеймс Камерън бе решил, че не носи отговорност за своите несполуки. Съдбата беше против него. Но той имаше две ценни качества — бе изключително красив и когато пожелаеше, можеше да бъде очарователен.
Един неделен ден в близкия град Сидни той се запозна с впечатлително американско момиче на име Пеги Максуел, което почиваше там със семейството си. Тя не беше привлекателна, но беше от много богато семейство, а Джеймс Камерън бе много беден. Той покори напълно Пеги Максуел и тя се омъжи за него против волята на баща си.
— Давам на Пеги пет хиляди долара зестра — каза баща й на Джеймс. — Това ще ти помогне да направиш нещо за себе си. Можеш да ги вложиш в недвижими имоти и след пет години те ще се удвоят. Аз ще ти помогна.
Но Джеймс нямаше намерение да чака пет години. Без да се посъветва с когото и да е, той вложи парите в непроучена петролна спекулация и след шестдесет дни загуби всичко. Вбесен, тъстът му отказа да му помага по-нататък.
— Ти си глупак, Джеймс, но аз няма да хвърлям пари на вятъра.
Женитбата, която трябваше да бъде спасение за Джеймс Камерън, се превърна в нещастие, защото той трябваше да издържа вече и жена, а нямаше работа.
На помощ му се притече Шон Макалистър. Градският банкер беше нафукан петдесет и пет годишен мъж, нисък, набит, дори шишкав, със слабост към жилетките, украсени с тежък златен ланец за часовник. Бе дошъл в Глейс Бей преди двадесет години и веднага бе оценил съществуващите възможности. В града постоянно прииждаха миньори и дървари, които търсеха подслон. Макалистър би могъл да финансира построяването на жилища за тях, но той имаше по-добри планове. Бе изчислил, че ще му излезе по-евтино да събере мъжете в пансиони. За две години построи един хотел и пет пансиона, които винаги бяха пълни.
Трудно намираше управители, тъй като работата беше уморителна. Тяхно задължение беше да се грижат всички стаи да бъдат заети, да наблюдават готвенето, да поднасят храната, да поддържат помещенията чисти. А що се отнася до заплащането, Шон Макалистър не беше човек, който хвърля пари на вятъра.
Управителят на един от пансионите тъкмо бе напуснал и Макалистър реши, че Джеймс Камерън е подходящ кандидат. От време на време Камерън бе заемал малки суми от банката и бе просрочил изплащането на един заем. Макалистър изпрати да го повикат.
— Имам работа за теб — каза той.
— Така ли?
— Късметлия си. Току-що се освободи чудесно място.
— В банката, нали? — попита Джеймс Камерън. Допадаше му мисълта да работи в банка. Там, където има много пари, винаги се намира начин да сложиш част от тях в джоба си.
— Не, не в банката — отвърна Макалистър. — Ти си много представителен младеж, Джеймс, и смятам, че би могъл много добре да работиш с хората. Искам да поемеш Пансиона ми на Кейбълхед Авеню.
— Пансион ли казахте? — в гласа на младежа прозвуча презрение.
— Имаш нужда от покрив над главата си — изтъкна Макалистър. — Двамата с жена ти ще ползвате безплатно една стая, храна и ще получаваш малка заплата.
— Колко?
— Ще бъда щедър към теб, Джеймс. Двадесет и пет долара седмично.
— Двадесет и…
