Звездите светят над нас

— Това е всичко, момиче, връщай се в кухнята — завърши Джеймс Камерън.

Лара избяга.

— Защо постъпваш така с дъщеря си? — попита Максуин.

Джеймс Камерън вдигна замътен поглед към него.

— Не е твоя работа.

— Ти си пиян.

— Аха. И к’во още? Ако не са жените, уискито ти е виновно, а?

Максуин отиде в кухнята при Лара, която миеше чинии. Очите й бяха пълни със сълзи. Максуин я прегърна.

— Не му обръщай внимание, девойче — рече той. — Той не мисли така.

— Мрази ме.

— Не, не е вярно.

— Никога не ми е казал една добра дума. Нито веднъж. Никога!

На това Максуин не можеше да отговори нищо.

През лятото в Глейс Бей пристигаха туристи. Идваха със скъпите си коли, облечени в хубави дрехи, пазаруваха по Касъл Стрийт, вечеряха в „Сидър Хаус“ и в „Джаспър’с“, посещаваха Ингоуниш Бийч, Кейп Смоуки и Бърд Айландс. Това бяха някакви по-висши създания от друг свят. Лара им завиждаше и копнееше да избяга заедно с тях, когато си тръгваха в края на лятото. Но как?

Бе чувала да се говори за дядо й Максуел.

— Старият негодник се опита да ми попречи да се оженя за скъпоценната му дъщеря — оплакваше се Джеймс Камерън на някой от наемателите, който му бе обърнал внимание. — Беше неприлично богат, но да не мислите, че ми е дал нещо? Не. Но въпреки това аз се грижех за неговата Пеги…

Лара си фантазираше, че един ден дядо й ще дойде и ще я отведе в блестящите градове, за които бе чела — Лондон, Рим, Париж… „И ще нося красиви дрехи — стотици рокли и нови обувки“.

Но минаваха месеци, години и не идваше дори и дума, а Лара постепенно разбра, че никога няма да види дядо си. Бе обречена да прекара целия си живот в градчето, където се беше родила.

IV

В Глейс Бей имаше твърде много занимания за подрастващите — футболни и хокейни мачове, пързалки, боулинг, а през лятото — плуване и риболов. Най-посещаваното свърталище след края на училищните занятия бе дрогерията на Карл. Имаше и два киносалона, а във „Венецианските градини“ ходеха да танцуват.

Лара нямаше възможност да се наслаждава на нищо от това. Всяка сутрин ставаше в пет часа и помагаше на Берта да приготви закуската на наемателите, после оправяше леглата, преди да тръгне на училище. Следобед бързаше да се прибере, за да започне да готви за вечеря. Лара помагаше на Берта при сервирането, а след вечеря раздигаше масата, измиваше и избърсваше съдовете.

Пансионът предлагаше някои шотландски специалитети. Най-предпочитаният беше „Блак бън“ — козуначено руло със стафиди и подправки.

По време на вечеря в разговорите на шотландците оживяваха планините на тази страна. Предците на Лара бяха дошли оттам и единствено тези разговори й вдъхваха някакво чувство за приобщеност. Наемателите говореха за Грейт Глен, Лох Нес, Лохи и Лин, за скалистите острови по крайбрежието.

В дневната имаше едно раздрънкано пиано и понякога след вечеря около него се събираха петима- шестима от наемателите и пееха песни от родния край — „Ани Лори“, „Вървейки през ръжта“, „Родните хълмове“ и „Красивите брегове на Лох Ломънд“.

Веднъж годишно в града се провеждаше парад и всички шотландци в Глейс Бей с гордост обличаха шотландските си поли и носии и маршируваха по улиците на града под шумния съпровод на гайдите.

— Защо мъжете носят поли? — попита Лара Мънго Максуин.

Той се намръщи.

— Това не е просто пола, девойче. Нашите прадеди са го измислили много отдавна. В планините на Шотландия карираният плат предпазвал тялото на човека от хапещия студ, но краката му били свободни, за да може да тича през пустите торфени полета и да избяга от врага. А нощем, на открито, дългият плат му служел и за легло, и за завивка.

Названията на шотландските местности като Бредолбан, Гленфинан, Килбрайд, Килнинвър и Килмайкъл звучаха за Лара като поезия. Тя научи, че „кил“ означава килия на монах от Средновековието. Ако името започва с „инвър“ или „абър“, това означава, че селището се намира на устието на река. Ако започва със „страт“, значи е в долина. „Бад“ означава, че се намира в горичка.

Всяка вечер около масата избухваха ожесточени спорове. Шотландците спореха за всичко. Предците им идваха от горди кланове и те все още яростно бранеха историята им.

— Родът на Брус са били страхливци. Пълзели пред англичаните раболепно като кучета.

— Както обикновено не знаеш к’во приказваш, Йън. Лично Великият Брус е бил тоя, който се е опълчил срещу англичаните. Подлизурковци са били ония от рода на Стюарт.

— Ох, и ти си глупак като целия ти клан.

Спорът все повече се ожесточаваше.

— Знайш ли к’во й е трябвало на Шотландия? Повече водачи като Робърт Втори. Е, това е велик мъж. Имал е двадесет и едно деца.

— Аха, половината от тях — копелета!

И кавгата отново се разгаряше.

Лара не можеше да повярва, че се карат за събития, случили се преди повече от шестстотин години. Мънго Максуин й казваше:

— Не се безпокой, девойче. Дори да е сам в къщата, шотландецът пак ще започне кавга.

Едно стихотворение на сър Уолтър Скот особено силно разпалваше въображението на Лара.

„От запад се появи младият Лохинвар:
в страната нямаше по-добър кон от неговия.
мечът бе единственото му оръжие, яздеше съвсем сам.
Не е имало по-предан влюбен и по-неустрашим воин
от младия рицар Лохинвар.“

Прекрасното стихотворение разказваше как Лохинвар рискувал живота си, за да спаси любимата, принудена насила да се омъжи за друг. „Чували ли сте някога за по-галантен кавалер от младия Лохинвар — толкова дързък в любовта и неустрашим в боя?“

„Някой ден един красив Лохинвар ще дойде и ще ме спаси“, мислеше си Лара.

Веднъж, когато работеше в кухнята, Лара попадна на реклама в едно списание, от която й секна дъхът. От нея гледаше висок, красив, русокос мъж, елегантно облечен във фрак и с бяла папийонка. Той имаше сини очи и топла усмивка и във всяко отношение приличаше на принц. „Ето така ще изглежда моят Лохинвар, рече си Лара. Той е някъде там и ме търси. Ще дойде и ще ме отведе оттук. Аз ще мия съдовете в умивалника, а той ще се приближи зад мен, ще ме прегърне и ще прошепне: «Мога ли да ти помогна?» Аз ще се обърна, ще го погледна в очите и ще отвърна: «Можеш ли да бършеш съдове?»“ Изведнъж чу гласа на Берта:

— Дали мога какво?