— Я остави това — рече Джеймс. — Чиста загуба на време.
Но Максуин бе настоятелен и най-после, за да го остави на мира, Джеймс Камерън се съгласи. Така джеремето нямаше да му се мярка пред очите поне по няколко часа на ден.
Мисълта, че ще ходи на училище, ужасяваше Лара. През време на краткия си живот тя бе обитавала света на възрастните и почти не бе контактувала с други деца.
Следващия понеделник Дебелата Берта я остави в основното училище „Сейнт Ан“, където отведоха Лара в кабинета на директорката.
Директорката мисис Къмингс беше побеляла жена на средна възраст — вдовица с три деца. Тя огледа дрипаво облеченото момиченце, което стоеше пред нея и усмихнато рече:
— Лара. Какво хубаво име. На колко години си, миличко?
— На шест — тя едва сдържаше сълзите си.
— Е, радваме се, че си сред нас, Лара. Ще ти бъде приятно и ще научиш много неща.
— Не мога да остана тук — изведнъж изтърси Лара.
— Защо?
— Ще липсвам много на татко — тя отчаяно се мъчеше да не се разплаче.
— Е, ще идваш тук само по няколко часа на ден.
Лара се остави да я отведат в класната стая, пълна с деца. Сложиха я да седне най-отзад.
Учителката мис Търкъл усилено пишеше букви на черната дъска.
— С „А“ се пише думата автомобил — каза тя. — С „Б“ — буквар. Кой ще каже какво се пише с „В“?
Една ръчичка се вдигна:
— Вода.
— Много добре, а с „Г“?
— Гора.
— А с „Д“?
— Дете.
— Отлично. Може ли някой да се сети за дума, която започва с „Е“?
— Еба ти! — обади се Лара.
Лара беше най-малката в класа, но на мис Търкъл й се струваше най-възрастна в много отношения. У нея имаше зрялост, която будеше безпокойство.
— Като че ли е възрастен човек, който чака да порасне физически — казваше учителката й на мисис Къмингс.
През първия ден по обед другите деца наизвадиха пъстри кутии с храна, ябълки, курабии, сандвичи, увити в пергаментова хартия.
Никой не се бе сетил да приготви обед за Лара. Мис Търкъл я попита:
— Къде ти е обедът, Лара?
— Не съм гладна — упорито отвърна Лара. — Ядох много на закуска.
Повечето от ученичките бяха добре облечени, с чисти поли и блузи. Няколкото избелели карирани рокли и овехтели блузи, които Лара имаше, й бяха станали малки. Тя се обърна към баща си.
— Трябват ми дрехи за училище.
— Така ли? ’Ми аз да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.
— Това е милостиня, татко.
Баща й силно я зашлеви през лицето.
Децата в училището знаеха игри, за които Лара не беше и чувала. Момичетата имаха кукли и играчки. Някои бяха готови да играят с нея, но Лара болезнено съзнаваше, че нищо от това не й принадлежи. Имаше и още нещо. В следващите години Лара надзърна в един друг свят, свят, в който децата имаха майки и бащи, а те им даваха подаръци, празнуваха рождените им дни, обичаха ги, прегръщаха ги и ги целуваха. За пръв път Лара започна да разбира колко много й липсва в живота, Това я караше да се чувства още по- самотна.
Пансионът беше друг вид училище. Това бе международен микрокосмос. Лара се научи да познава произхода на наемателите по имената им. Мак бе от Шотландия… Ходър и Пайк — от Нюфаундланд… Шиасон и Окоан — от Франция… Дудаш и Косик — от Полша. Пансионерите бяха дървари, рибари, миньори и търговци. Събираха се в голямата трапезария за закуска и за вечеря и разговорите им очароваха Лара. Всяка група имаше свой тайнствен език.
Хиляди дървари бяха разпръснати из полуострова на Нова Скотия. Дърварите, живеещи в пансиона, миришеха на стърготини, на изгоряла дървесна кора и говореха за тайнствени неща като сечене, рендосване и окастряне.
— Тая година трябва да изкараме почти двеста милиона квадратни стъпки1 дъски — обяви един от тях по време на вечерята.
— Как може стъпките да са квадратни? — попита Лара.
Избухна силен смях.
— Детенце, квадратна стъпка означава парче дъска с размери стъпка на стъпка и дебелина един инч. Когато пораснеш и се омъжиш, ако искаш да си построиш петстайна къща от дърво, ще ти трябват дванадесет хиляди квадратни стъпки дъски.
— Аз няма да се омъжвам — закле се Лара.
Рибарите бяха друга порода. Прибираха се в пансиона, пропити с мириса на море, говореха за новия опит да се отглеждат риби в Бра д’ор лейк, хвалеха се с улова си на треска, херинга и скумрия.
Но най-много я очароваха миньорите. В Кейп Бритън имаше около три хиляди и петстотин миньори, които работеха в каменовъглените рудници в Линган, Принс и Фейлън. Лара много харесваше имената на мините — „Юбилей“, „Последен шанс“, „Черният диамант“, „Щастливата дама“…
Разговорите им за ежедневната работа я омайваха.
— Какво чувам за Майк?
— Истина е. Нещастникът слизал надолу с количка, когато една вагонетка изскочила от релсите и премазала крака му. Тоя негодник надзирателят казал, че сам си е виновен, защото не се отдръпнал достатъчно бързо и му духнал лампата.
Лара беше объркана.
— Какво значи това?
Един от миньорите й обясни:
— Това означава, че когато Майк отивал на работа, слизал надолу към галерията, в която копае, една вагонетка за въглища излязла от релсите и го блъснала.
— И му духнала лампата?
Миньорът се засмя:
— Да ти духнат лампата, значи да те уволнят.
На петнадесет години Лара постъпи в гимназията „Сейнт Майкъл“ — върлинеста и непохватна, с дълги крака, буйна черна коса и интелигентни сиви очи, все още твърде големи за бледото й, слабо лице. Никой не можеше да каже какво точно ще излезе от нея. Беше на границата на съзряването, а външният й вид бе в стадий на метаморфоза. Би могла да стане и грозна, и красива.
За Джеймс Камерън дъщеря му беше грозна.
— Ще направиш най-добре, ако се омъжиш за първия глупак, който те поиска — казваше й той. — Като те гледам, не ставаш за добра сделка.
Лара слушаше мълчаливо.
— И кажи на нещастника да не очаква зестра от мен.
Мънго Максуин бе влязъл в стаята и слушаше, кипейки от гняв.
