Звездите светят над нас

— Ако желаеш. Имам и други кандидати.

В крайна сметка Джеймс Камерън нямаше друг избор.

— Приемам.

— Добре. Между другото всеки петък Ще събираш наемите от другите пансиони и в събота ще ми предаваш парите.

Когато Джеймс Камерън съобщи новината на Пеги, тя се ужаси.

— Но ние не знаем как се ръководи пансион, Джеймс.

— Ще се научим. Ще си поделяме работата.

И тя му повярва.

— Добре. Ще се справим.

И се справяха — всеки по своему.

Няколко пъти през тези години Джеймс Камерън имаше възможност да започне по-добра, по-достойна и по-добре платена работа, но той твърде много се наслаждаваше на неудачите си, за да се откаже от тях.

— Защо да си правя труда? — мърмореше той. — Когато Съдбата е против теб, нищо добро няма да излезе.

И сега в септемврийската нощ той си мислеше: „Дори и при курвите не ме оставят на мира. Проклета да е жена ми!“

Излезе от заведението на мадам Кърсти и усети студения септемврийски вятър.

„Я по-добре да се подкрепя преди главоболията, които ме чакат.“ реши Джеймс Камерън и се отби в „Стария моряк“.

Час по-късно той се заклатушка към пансиона в Ню Абърдийн — най-бедния квартал на Глейс Бей.

Когато най-после пристигна, бе посрещнат от пет-шест разтревожени наематели.

— Докторът е при Пеги — каза един от мъжете. — Побързай, човече!

Залитайки, Джеймс влезе в тясната, мрачна задна стаичка, която обитаваха с жена му. От съседната стая се чуваше слаб плач на новородено. Пеги лежеше неподвижна. Доктор Патрик Дънкан се бе надвесил над нея. При влизането на Джеймс той се обърна.

— К’во става тук? — попита Джеймс.

Лекарят се изправи и го изгледа с отвращение.

— Трябваше да накарате жена си да дойде при мен — рече той.

— Що да дава грешни пари? Тя просто ражда. К’во толкова…?

— Пеги е мъртва. Направих всичко възможно. Роди близнаци. Не можах да спася момчето.

— О, боже! — захленчи Джеймс Камерън. — Отново Съдбата!

— Какво?

— Съдбата. Винаги е била срещу мен. Сега ми отне детето. Не…

Влезе медицинска сестра, която носеше увито в одеяло бебенце.

— Ето дъщеря ви, мистър Камерън.

— Дъщеря? К’во да я правя, по дяволите? — езикът му все повече надебеляваше.

— Отвращаваш ме, човече — рече доктор Дънкан.

Сестрата се обърна към Джеймс:

— Ще остана до утре да ви покажа как да се грижите за нея.

Джеймс Камерън погледна малкото сбръчкано вързопче и с надежда си помисли: „Може би тя също ще умре.“

През първите три седмици никой не бе сигурен, че бебето ще оживее. Идваше кърмачка, която го хранеше. Най-сетне един ден докторът каза:

— Дъщеря ти ще оживее — погледна Джеймс Камерън и тихичко добави: — Бог да пази горкото дете.

— Мистър Камерън, трябва да дадете име на детето — рече кърмачката.

— По дяволите, хич не ме е грижа как ще я наричате. Ти й дай име.

— Защо не я кръстим Лара? Толкова е хубаво…

— Както щеш, по дяволите!

И така я кръстиха Лара.

В живота на Лара нямаше никой, който да се грижи за нея или да я възпитава. Пансионът бе пълен с мъже, твърде заети със собствения си живот, за да обръщат внимание на бебето. Единствената жена беше Берта — огромната шведка, която готвеше и чистеше.

Джеймс Камерън твърдо бе решил да няма нищо общо с дъщеря си. Запазвайки я жива, Съдбата го бе изиграла за пореден път. Вечер той сядаше с бутилка уиски в дневната и се оплакваше.

— Това дете уби жена ми и сина ми.

— Не бива да говориш така, Джеймс.

— ’Ми така е. Синът ми щеше да порасне голям и силен. Да стане умен, богат и да се грижи добре за стария си баща.

Наемателите го оставяха да си мърмори несвързано.

Няколко пъти Джеймс Камерън се опита да се свърже с тъста си Максуел, надявайки се той да го отърве от детето, но старецът просто бе изчезнал. „Ако зависи от късмета ми, то старият глупак положително е умрял“, мислеше той.

Глейс Бей беше град от временно пребиваващи жители и наемателите в пансиона постоянно се сменяха. Идваха от Франция, от Китай, от Украйна. Имаше италианци, ирландци и гърци. Те бяха дърводелци и шивачи, водопроводчици и обущари. Тълпяха се по Мейн Стрийт, по Бел Стрийт, по Норт Стрийт и Уотър Стрийт, по крайбрежието. Бяха дошли да работят в мините, да секат дърва, да ловят риба. Глейс Бей беше граничен град — примитивен и суров. Най-противното нещо беше времето. Зимите бяха сурови, падаше много сняг, който се запазваше чак до април, а поради дебелия лед в залива дори април и май бяха студени и ветровити. От юли до октомври валеше дъжд.

В града имаше осемнадесет пансиона, някои от тях за по седемдесет и пет души. В пансиона, чийто управител беше Джеймс Камерън, живееха двадесет и четирима наематели, предимно шотландци.

Без да го съзнава, Лара копнееше за обич. Нямаше играчки или кукли, които да обича, нито приятелчета, с които да играе. Нямаше никого освен баща си. Правеше му дребни детински подаръчета с отчаяното желание да му угоди, но той или не им обръщаше внимание, или се присмиваше.

Когато беше на пет години, Лара чу баща си да казва на един от наемателите:

— Знаеш ли, не трябваше да умре другото дете. Синът ми беше този, който трябваше да остане жив.

Вечерта Лара плака, докато заспа. Толкова много обичаше баща си. И толкова силно го мразеше.

Шестгодишната Лара приличаше на рисунка от Кийн — огромни очи на бледо, слабо лице. Тази година дойде нов наемател. Казваше се Мънго Максуин и беше едър като мечка. Той веднага обикна малкото момиченце.

— Как се казваш, девойче?

— Лара.

— Е, хубаво име за хубаво дете. А ходиш ли на училище?

— Училище ли? Не.

— Защо?

— Не знам.

— Трябва да видим тая работа.

Той потърси Джеймс Камерън.

— Разбрах, че детето ти не ходи на училище.

— За к’во й е? Тя е момиче. Не й трябва ни’кво училище.

— Бъркаш, човече. Тя трябва да получи образование, за да има някакъв шанс в живота.