Лара се обърна. Зад нея стоеше Берта. Не бе осъзнала, че е произнесла наглас мислите си и се изчерви.
— Нищо.
Най-интересни за Лара бяха вечерните разговори за прословутите изселвания в планинските части на Шотландия. Многократно бе слушала за това, но темата никога не й омръзваше.
— Разкажи ми пак… — молеше тя и Мънго Максуин с готовност се съгласяваше…
— Всичко започнало през 1792 г. и продължило повече от шестдесет години. В началото му викали Bliadhna man Co-arach — Годината на овцата. Земевладелците в планинската част на Шотландия решили, че овцете ще им носят по-големи доходи, отколкото фермерите арендатори, докарали овчи стада, установили, чете могат да преживеят през студените зими и тогава започнали изселванията.
Родил се викът: Mo thruaighe ort a thir, tha’n caoraich mhor a’teachd! (Горко ти, земя, идва великата овца!) В началото овцете били стотина, после станали хиляда, после — десет хиляди. Нашествието било жестоко!
Земевладелците си представяли несметни богатства, но първо трябвало да се отърват от арендаторите, които обработвали дребните си парчета земя. Бог е свидетел, че те поначало не били богати. Живеели в малки каменни къщи без комини и без прозорци. Но земевладелците ги прогонили.
Младото момиче гледаше с широко отворени очи:
— Как?
— На правителствените войски било наредено да атакуват селата и да изгонят арендаторите. Войниците давали на селяните шестчасов срок, за да се махнат заедно с добитъка и покъщнината си, като изоставят посевите си. После войниците изгаряли до основи колибите им. Повече от четвърт милион мъже, жени и деца били прогонени насила от земите си и изтласкани до морския бряг.
— Но как може да ги изгонят от собствената им земя?
— Но те никога не са притежавали тази земя, разбираш ли? Земевладелците им давали да обработват по един-два акра, но тя никога не е била тяхна. Плащали в натура или с труда си, за да обработват земята и да отглеждат по малко картофи и добитък.
— А ако хората не искали да се махнат? — питаше Лара, затаила дъх.
— Старите хора, които не напускали в определеното време, били изгаряни в колибите си. Правителството било безмилостно. Времената били ужасни. Хората нямали какво да ядат. Избухнала холера, болестите се разпространявали мълниеносно.
— Какъв ужас!
— Да, девойче. Народът ни преживявал на картофи, хляб и попара, когато ги имало. Но едно нещо правителството не можело да отнеме на планинците — тяхната гордост. Борели се с всичко, с което можели. След опожаряванията бездомните хора оставали в долините, опитвайки се да спасят от развалините каквото могат. Опъвали платнище над главите си, за да се пазят нощем от дъжда. Моите пра- прадядо и пра-прабаба са преживели всичко това. То е част от историята ни и тя се е запечатала в самата ни душа.
Лара можеше да си представи хилядите отчаяни, окаяни хора, ограбени от всичко, което са имали, зашеметени от случилото се. Можеше да чуе плача на опечалените и писъците на ужасените деца.
— И какво е станало с тези хора в крайна сметка? — питаше тя.
— Заминали за други земи с кораби, които се превърнали в смъртоносни капани. Натъпкани в тях, пасажерите умирали от треска или дизентерия. Бури настигали някои от корабите и пътуването се удължавало със седмици, храната свършвала. Когато корабите пристигали в Канада, само най-силните били все още живи. Но пристигнали веднъж тук, те получавали нещо, което не са имали никога преди.
— Своя собствена земя — отвърна Лара.
— Точно така, девойче.
Една вечер в началото на юли Джеймс Камерън беше в леглото с една от проститутките в публичния дом на Кърсти, когато получи сърдечен пристъп. Беше доста пиян и щом рухна изведнъж, партньорката му предположи, че просто е заспал.
— А, без такива номера! Чакат ме и други клиенти. Събуди се, Джеймс! Събуди се!
Той се държеше за гърдите и се бореше да си поеме дъх.
— За бога, викай доктор! — простена.
Линейката го откара в малката болница на Куори Стрийт. Д-р Дънкан изпрати да повикат Лара. Тя пристигна в болницата с разтуптяно сърце. Дънкан я чакаше.
— Какво е станало? — настойчиво попита Лара. — Мъртъв ли е баща ми?
— Не, Лара, но се опасявам, че е получил инфаркт.
Тя стоеше като вцепенена.
— Той… ще оживее ли?
— Не знам. Правим всичко възможно.
— Мога ли да го видя?
— По-добре ела утре сутрин, момичето ми.
Тя тръгна към къщи, скована от страх.
Когато се прибра в пансиона, Берта я чакаше.
— Какво е станало?
Лара й каза.
— О, боже! — възкликна Берта. — А днес е петък!
— Какво?
— Петък. Днес трябва да се събере наемът. Доколкото познавам Шон Макалистър, той ще използва този претекст, за да ни изхвърли на улицата.
Поне десет пъти досега Джеймс Камерън бе изпращал Лара да събира наемите от другите пансиони, собственост на Макалистър, когато самият той беше твърде пиян, за да отиде лично. Лара даваше парите на баща си, а на следващия ден той ги занасяше на банкера.
— Какво ще правим сега? — пъшкаше Берта.
Изведнъж на Лара й стана ясно какво трябва да се направи.
— Не се безпокой — рече тя, — аз ще се погрижа за това.
Тази вечер по средата на храненето Лара каза:
— Господа, моля да ме изслушате.
Разговорите спряха. Всички я гледаха.
— Баща ми се почувства… малко неразположен. Той е в болница. Ще остане там известно време, за да го наблюдават. Така че, докато се върне, аз ще събирам наема. След вечерята ще ви чакам в дневната.
— Ще се оправи ли? — попита един от наемателите.
— О, да, няма нищо сериозно — отвърна Лара, усмихвайки се насила.
След вечеря мъжете започнаха да идват в дневната и да дават на Лара седмичния си наем.
— Надявам се, че баща ти скоро ще се оправи, детето ми…
— Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи…
— Добро момиче си, че правиш това за баща си…
— Ами другите пансиони? Трябва да се събере наемът от още четири пансиона — рече Берта.
— Знам — отвърна Лара. — Ако ти се погрижиш за съдовете аз ще отида да събера наема.
Берта я погледна със съмнение.
— Желая ти успех.
Оказа се по-лесно, отколкото Лара очакваше. Повечето от наемателите й съчувстваха и се радваха да помогнат на младото момиче.
