— Ще се видим следващата събота, мистър Макалистър.
V
На седемнадесет години източеното, мършаво момиче се бе превърнало в жена. Лицето й носеше отпечатъка на нейния шотландски произход — блестящата кожа, извитите, изящни вежди, буреносносивите й очи, буйната черна коса. Освен това около нея витаеше дух на меланхолия, сякаш последица от страданията и трагичната история на един народ. Беше трудно да откъснеш очи от лицето на Лара Камерън.
Повечето от наемателите бяха без жени, като се изключат момичетата на мадам Кърсти и другите проститутки, за чиито услуги те плащаха, и естествено красивото младо момиче ги привличаше. Някои от мъжете я причакваха в кухнята или в стаите си, когато тя ги почистваше, и й предлагаха:
— Бъди мила с мен, Лара, мога да направя много за теб.
Или:
— Ти си нямаш приятел, нали? Нека да ти покажа какво значи мъж.
Или:
— Не искаш ли да дойдеш в Канзас? Заминавам другата седмица и ще се радвам да те взема с мен.
Всеки път, когато някой от наемателите се опитваше да я убеди да легне с него, Лара отиваше в стаичката, където безпомощен лежеше баща й, и казваше:
— Не беше прав, татко. Всички мъже ме желаят — излизаше и го оставяше да се взира след нея.
Една ранна утрин през пролетта Джеймс Камерън умря. Лара го погреба в гробището „Грийнуд“ в областта Пашъндейл. Освен нея само Берта присъства на погребението. Сълзи нямаше.
Пристигна нов наемател — американец на име Бил Роджърс. Той беше над седемдесетте, плешив, дебел и приветлив мъж, който обичаше да приказва. След вечеря сядаше да побъбри с Лара.
— Ти си дяволски хубава, за да затънеш в тоя провинциален град. Трябва да отидеш в Чикаго или Ню Йорк, там е животът — съветваше я той.
— Някой ден ще го направя — казваше Лара.
— Целият ти живот е пред тебе. Знаеш ли какво искаш от него?
— Искам да притежавам някои неща.
— А, хубави дрехи и…
— Не. Земя. Искам да притежавам земя. Баща ми никога не е имал нищо. Цял живот е живял от милостта на другите.
Лицето на Бил Роджърс засия.
— Аз се занимавах с недвижими имоти. Бях предприемач.
— Така ли?
— Притежавах сгради из целия Среден запад. Веднъж имах дори и хотелска верига — тонът му стана тъжен.
— Какво се случи?
— Станах алчен — той вдигна рамене, — загубих всичко. Но докато ги имах, беше чудесно.
След това почти всяка вечер те разговаряха за предприемачеството.
— Главното правило в предприемачеството е ПДХ — съветваше я Роджърс. — Никога не го забравяй.
— Какво е това?
— Парите на други хора. Хубавото в този бизнес е, че правителството ти разрешава намаление на лихвата и отстъпки, докато авоарите ти продължават да растат. Трите най-важни неща в предприемачеството са местоположение, местоположение и пак местоположение. Красиво здание на върха на един хълм си е чиста загуба. Едно грозно здание в центъра на града ще те направи богат.
Роджърс обясняваше на Лара какво е ипотекиране, рефинансиране и използване на банкови заеми. Тя слушаше, научаваше и запомняше. Беше като сюнгер, нетърпеливо поглъщаше всяка информация.
Най-важното, което Роджърс й каза, беше:
— Знаеш ли, в Глейс Бей има голяма жилищна криза. Това създава големи възможности. Ако бях двадесет години по-млад…
От този миг Лара гледаше на Глейс Бей с други очи — представяше си административни сгради и жилищни блокове на мястото на празните парцели. Изпитваше и въодушевление, и чувство на неудовлетвореност. Имаше мечти, но нямаше пари, за да ги осъществи.
Когато Бил Роджърс си замина, той й напомни:
— Помни — парите на другите. Желая ти късмет, хлапенце.
След една седмица в пансиона пристигна Чарлс Коун. Той беше дребен мъж над шестдесетте, спретнат, стегнат и добре облечен. Сядаше на вечеря заедно с другите наематели, но говореше много рядко. Изглеждаше потънал в свой собствен свят.
Наблюдаваше Лара, която си вършеше работата в пансиона усмихната и никога не се оплакваше.
— Колко време смятате да останете при нас? — попита го Лара.
— Не знам точно. Може би седмица, може би месец — два…
Чарлс Коун беше загадка за Лара. Нямаше нищо общо с другите пансионери. Тя се опитваше да си представи с какво се занимава Коун. Явно не беше миньор или рибар, а не приличаше и на търговец. Изглеждаше по-издигнат от останалите, с по-добро образование. Беше казал на Лара, че опитал да се настани в единствения хотел в града, но нямало място. Лара забеляза, че той не яде почти нищо.
— Ако имате някакъв плод или малко зеленчуци… — казваше той, извинявайки се.
— Да не сте на някаква специална диета? — попита Лара.
— Донякъде. Ям само храна, съобразена с еврейските религиозни изисквания, но се опасявам, че в Глейс Бей няма такава…
На другия ден, когато Чарлс Коун седна на вечеря, пред него бе поставена чиния с агнешки флейки. Изненадан, той вдигна поглед към Лара.
— Извинявам се, но не мога да ям това — рече той. — Мисля, че обясних…
Лара се усмихна.
— Да. Тази храна е чиста.
— Какво?
— В Сидни открих еврейски пазар за месо. Това е купено оттам. Да ви е сладко. В наема ви влизат и две хранения на ден. Утре ще има бифтек.
От този момент нататък винаги когато Лара имаше малко свободно време, Коун се стремеше да разговаря с нея, да я предразположи да разкаже за себе си. Силно впечатление му направи бързата й схватливост и независимият й дух.
Един ден Чарлс Коун призна на Лара защо е дошъл в Глейс Бей.
— Аз съм служител в „Континентъл Съплайс“ — това беше известна в цялата страна верига. — Тук съм, за да потърся място за новия ни магазин.
— Колко вълнуващо — рече Лара.
— Не. За тази работа ще намерим някого. Ние само наемаме сградите.
В три часа през нощта Лара се пробуди от дълбок сън и седна в леглото си. Сърцето й биеше лудо. Сън ли беше това? Не. Умът й работеше трескаво. Беше прекалено развълнувана, за да заспи отново.
Когато Чарлс Коун излезе от стаята си, за да закуси, Лара го чакаше.
— Мистър Коун… Знам едно страхотно място — изтърси изведнъж тя.
Той я зяпна озадачен:
— Какво?
