Рано на другата сутрин Лара взе пликовете с наема и отиде при Шон Макалистър. Банкерът седеше в кабинета си.
— Секретарката ми каза, че искаш да говориш с мен.
— Да, сър.
Макалистър разглеждаше мършавото, небрежно облечено момиче.
— Ти си дъщерята на Джеймс Камерън, нали?
— Да, сър.
— Сара?
— Лара.
— Съжалявам за баща ти — рече Макалистър. В гласа му нямаше симпатия. — Разбира се, ще трябва да направя някои промени сега, щом баща ти е толкова болен, та няма да може да си върши работата…
— О, не, сър — бързо каза Лара. — Той ме помоли да го замествам.
— Ти?
— Да, сър.
— Страхувам се, че…
Лара сложи пликовете на бюрото.
— Ето наема за миналата седмица.
Макалистър я погледна изненадан.
— Цялата сума?
Тя кимна.
— Ти ли го събра?
— Да, сър. И ще го правя всяка седмица, докато татко оздравее.
— Разбирам — той отвори пликовете и внимателно преброи парите.
Лара го наблюдаваше как вписа сумата в голяма зелена счетоводна книга.
От известно време Макалистър имаше намерение да смени Джеймс Камерън заради пиянството и безотговорните му действия и сега му се предоставяше възможност да се отърве от това семейство.
Беше сигурен, че младото момиче пред него няма да може да се справи със задълженията на баща си, но в същото време съзнаваше каква ще бъде реакцията в града, ако изхвърли на улицата Джеймс Камерън и дъщеря му. Той взе решение.
— Давам ти един месец пробен срок. След това ще видим какво е положението.
— Благодаря, мистър Макалистър. Много ви благодаря.
— Чакай. Това е за теб — той подаде на Лара двадесет и пет долара.
Лара взе парите в ръка и сякаш усети вкуса на свободата. За пръв път й плащаха за това, което бе свършила.
От банката Лара отиде в болницата. Д-р Дънкан точно излизаше от стаята на баща й. Изведнъж Лара почувства, че изпада в паника.
— Нали не е…?
— Не… не… ще се оправи, Лара — той се поколеба. — Когато казвам, че ще се оправи, имам предвид, че няма да умре… поне засега… но трябва да остане на легло няколко седмици. Ще има нужда от някого, който да се грижи за него.
— Аз ще се грижа за него — отвърна Лара.
Той я погледна и тихо каза:
— Баща ти не го съзнава, скъпа, но е голям късметлия.
— Сега мога ли да го видя?
— Да.
Лара влезе в стаята при баща си, спря и го загледа втренчено. Джеймс Камерън лежеше в леглото блед, безпомощен и сякаш изведнъж състарен. Вълна от нежност заля Лара. Най-после тя можеше да направи нещо за баща си, нещо, което да го накара да я оцени и да я обикне. Тя се приближи към леглото.
— Татко…
Той вдигна поглед и промърмори:
— Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш работа в пансиона.
Лара замръзна.
— Аз… знам, татко. Просто исках да ти кажа, че ходих при мистър Макалистър. Казах му, че аз ще събирам наема, докато ти се оправиш и…
— Ти ще събираш наема? Не ме разсмивай — внезапен спазъм го разтърси. Когато заговори отново, гласът му беше слаб. — Това е Съдбата — простена той. — Ще ме изхвърлят на улицата.
Дори не мислеше какво ще стане с нея. Лара стоя и дълго го гледа. После се обърна и излезе.
След три дни докараха Джеймс Камерън вкъщи и го положиха в кревата.
— Още няколко седмици няма да ставаш от леглото — каза д-р Дънкан. — Ще мина да те видя отново след ден-два.
— Не мога да лежа — протестираше Джеймс Камерън. — Аз съм зает човек. Имам много работа.
Докторът го погледна и тихо рече:
— Можеш да избираш — или ще лежиш и ще останеш жив, или ще станеш и ще умреш.
В началото наемателите на Макалистър се радваха на невинното, младо момиче, което идваше да събира наема, но когато това вече не беше новост, измисляха безброй извинения:
— Тази седмица бях болен и имах да плащам болнични сметки…
— Синът ми изпраща пари всяка седмица, но пощата закъсня…
— Трябваше да си купя инструменти…
— Следващата седмица ще ви дам парите със сигурност…
Но момичето се бореше за живота си. Изслушваше ги учтиво и казваше:
— Съжалявам, но мистър Макалистър каза, че иска парите днес и ако нямате, ще трябва незабавно да напуснете пансиона.
И всички успяваха да намерят по някакъв начин пари. Лара беше непреклонна.
— С баща ти се оправяхме по-лесно — оплака се един от наемателите. — Той винаги се съгласяваше да изчака няколко дни.
Но в крайна сметка бяха принудени да се възхитят от куража на младото момиче.
Ако Лара мислеше, че болестта на баща й ще ги сближи, за съжаление се лъжеше. Опитваше се да предугажда всяко негово желание, но колкото по-грижовна беше тя, толкова по-лошо се държеше той.
Всеки ден тя му носеше свежи цветя и дребни лакомства.
— За бога, престани да се мотаеш наоколо ми! — викаше той. — Нямаш ли си работа?
— Просто мислех, че би искал…
— Вън! — той се обръщаше с лице към стената.
В края на месеца Лара влезе в кабинета на Шон Макалистър с пликове, пълни с парите от наема. Когато ги преброи, той каза:
— Трябва да призная, млада госпожице, че ти много ме изненада. Справи се по-добре от баща ти.
Думите я зарадваха.
— Благодаря.
— Всъщност за пръв път през този месец всички са си платили навреме и изцяло наема.
— Тогава ние с баща ми можем да останем в пансиона? — обнадеждено попита Лара.
Макалистър я разгледа за момент.
— Мисля, че да. Трябва много да обичаш баща си.
