— Хайде да не си играем, мистър Коун. Мълвата се разпространи. Разбирам, че проявявате интерес към наемането на сграда, която ще бъде построена на мой терен.
— И кой е този терен?
— Парцелът на Мейн и Комършъл. Страхотно местоположение, нали? Мисля, че няма проблем да се споразумеем.
— Аз вече съм се споразумял.
Шон Макалистър се разсмя:
— Лара? Малка хубавица, нали? Защо не дойдете с мен в банката и да направим договора?
— Мисля, че не ме разбрахте, мистър Макалистър. Казах, че вече съм се договорил.
— Мисля, че вие не ме разбирате, мистър Коун. Земята не е собственост на Лара, а моя.
— Но тя се опитва да я купи от вас, нали?
— Да, ала аз не съм длъжен да й я продам.
— А аз не съм длъжен да взема точно този парцел. Огледах още три други парцела, не по-лоши. Благодаря, че се отбихте при мен.
Шон Макалистър дълго го гледа.
— Искате да кажете… че сте сериозен.
— Напълно. Никога не правя нечисти сделки и никога не изменям на думата си.
— Но Лара не разбира нищо от строителство. Тя…
— Тя смята да намери хора, които разбират. Естествено ние трябва да дадем окончателното си одобрение.
Банкерът се замисли.
— Правилно ли съм разбрал, че „Континентъл Съплайс“ са готови да подпишат договор за наем за срок от десет години?
— Точно така.
— Разбирам. Е, при тези обстоятелства… нека си помисля.
Когато Лара се върна в пансиона, Чарлс Коун й разказа за разговора си с банкера. Лара се разтревожи:
— Искате да кажете, че мистър Макалистър зад гърба ми…
— Не се безпокой — успокои я Коун. — Той ще се споразумее с теб.
— Наистина ли мислите така?
— Той е банкер. Работата му е да получава печалба.
— А вие? Защо правите за мен всичко това? — попита Лара.
Той си бе задавал същия въпрос.
— Аз нищо не губя, Лара. Намерих и други парцели, които са също толкова подходящи. Ако успееш да получиш тази земя, бих искал да направя това за теб. За компанията ми няма значение с кого ще се договоря. Ако получиш заема и аз одобря строителната ти компания, сделката е сключена.
Лара бе обзета от въодушевление.
— Аз… не знам как да ви благодаря. Ще ида при мистър Макалистър и…
— На твое място не бих го направил — посъветва я Коун. — Нека той дойде при теб.
— Ами ако не дойде…? — разтревожи се Лара.
— Ще дойде — усмихна се Коун.
Той й връчи напечатан договор за наемане на обект.
— Ето ти договор за наем за срок от десет години, както говорихме. Трябва да знаеш, че е условен, в случай че всичките ни изисквания към сградата бъдат удовлетворени — подаде й комплект описания. — Това са нашите спецификации.
Лара прекара нощта в изучаване на чертежите и инструкциите.
На следващата сутрин Шон Макалистър й се обади по телефона.
— Можеш ли да дойдеш да се видим, Лара?
Пулсът й се ускори.
— След петнадесет минути ще бъда при вас.
Той я очакваше.
— Мислих по нашия разговор — рече Макалистър. — Ще ми трябва писмено съгласие за десетгодишния договор за наем от мистър Коун.
— Вече го имам — отвърна Лара и извади договора от чантата си.
Шон Макалистър внимателно го проучи.
— Струва ми се, че е наред.
— Значи ще се споразумеем? — попита Лара, затаила дъх.
— Не — поклати глава Макалистър.
— Но аз мислех…
Той нервно барабанеше с пръсти по бюрото си.
— Да ти призная истината, Лара, не бързам да продавам този парцел. Колкото по-дълго го държа, толкова по-скъп ще става.
Тя то погледна неразбиращо:
— Но вие…
— Искането ти е съвсем необичайно. Нямаш опит. Ще ми е нужно много сериозно основание, за да ти дам този заем.
— Не разби… какво основание?
— Да речем… малък подарък. Кажи ми, Лара, имала ли си вече любовник?
Въпросът я завари напълно неподготвена.
— Аз… не почувства, че сделката й се изплъзва. — Какво общо има…?
Макалистър се наведе към нея.
— Ще бъда откровен с теб, Лара. Намирам те много привлекателна. Искам да спя с теб. Quid pro quo.2 Това означава…
— Знам какво означава — лицето й бе станало каменно.
— Приеми го по такъв начин. Това е твоят, шанс да направиш нещо от себе си, нали? Да притежаваш нещо, да станеш личност. Да докажеш на себе си, че не си като баща си.
Лара трескаво разсъждаваше.
— Може би никога повече няма да имаш такъв шанс, Лара. Сигурно би искала да помислиш известно време и…
— Не! — гласът й прозвуча глухо в собствените й уши. — Мога да дам отговор сега — тя притисна ръце към тялото си, за да спре да трепери. Цялото й бъдеще, животът й зависеха от следващите й думи.
— Ще легна с теб.
Ухилен, Макалистър стана и се насочи към нея, протегнал дебелите си ръце.
— Не сега — рече Лара. — След като видя договора.
На другия ден Шон Макалистър връчи на Лара договор за банковия заем.
— Договорът е много прост, мила моя. Това е заем от двеста хиляди долара за срок от десет години при лихва осем процента — той й подаде писалка. — Просто подпиши тук, на последната страница.
— Ако нямаш нищо против, искам преди това да го прочета — отвърна Лара и погледна часовника си. — Но сега нямам време. Мога ли да го взема? Утре ще го донеса.
Шон Макалистър сви рамене:
— Добре — и тихо добави: — За нашата срещичка… следващата събота трябва да отида в Халифакс. Мисля, че можем да заминем заедно.
Лара усети, че й се повдига от похотливата му усмивка.
— Добре — гласът й бе почти шепот.
— Така! Подпиши договора, донеси го и сделката влизав сила — той се замисли за миг. — Ще ти трябва
