Звездите светят над нас

— Виж какво, девойче, в твоя пансион има и водопроводчици, и дърводелци, и електротехници, а имаме и много приятели, които да свършат останалото.

— Нямам пари, за да ви платя — каза Лара. — Мистър Макалистър няма да ми даде…

— Това ще бъде нашият коледен подарък за теб.

Това, което стана после, бе невероятно. Мълвата бързо се разпространи из Глейс Бей. Строителни работници от други обекти идваха да видят сградата на Лара. Половината идваха, защото харесваха Лара, другата половина — защото бяха имали работа с Шон Макалистър и го мразеха.

— Хайде да му дадем да разбере на това копеле! — казваха те.

Идваха да помагат след работа и работеха след полунощ, в съботите и в неделите и въздухът отново се изпълни с радостния шум на строежа. Спазването на срока се превърна в предизвикателство и скоро сградата гъмжеше от дърводелци, електротехници и водопроводчици, всички желаещи да се заловят за работа.

Когато Шон Макалистър дочу какво става, веднага пристигна на строежа. Изумен, попита:

— Какво става? Това не са моите работници.

— Те са мои — предизвикателно отвърна Лара. — В договора никъде не се казва, че не мога да използвам свои работници.

— Ами, аз… — заломоти Макалистър. — Внимавай сградата да отговаря на изискванията.

— Ще отговаря — увери го Лара.

Един ден преди Нова година строежът бе завършен. Солидна и здрава, сградата гордо се очертаваше на небосклона. За Лара това беше най-красивата гледка. Тя стоеше и зашеметена се взираше в нея.

— Цялата е твоя — с гордост рече един от работниците. — Няма ли да празнуваме, а?

Тази нощ сякаш целият град Глейс Бей честваше първата сграда на Лара Камерън. Това беше началото.

После за Лара вече нямаше спиране. Умът й преливаше от идеи.

— Вашите нови работници ще имат нужда от жилища в Глейс Бей — каза тя на Чарлс Коун. — Бих искала да построя къщи за тях. Проявяваш ли някакъв интерес към това?

— Много голям — кимна той.

Лара се срещна с един банкер в Сидни и срещу сградата си взе заем, достатъчен да финансира новия й проект.

Когато къщите бяха готови, тя сподели с Чарлс Коун:

— Знаеш ли кое е следващото, от което този град има нужда? Бунгала за туристите, които идват на риболов през лятото. Знам едно чудесно място близо до залива, където бих могла да построя…

Чарлс Коун стана неофициален финансов съветник на Лара и през следващите три години тя построи административна сграда, половин дузина вили край морето и пазарен център. Банките в Сидни и Халифакс с радост й даваха заеми.

След две години Лара продаде своите недвижими имоти и получи заверен чек за три милиона долара. Беше на двадесет и една години.

На следващия ден тя се сбогува с Глейс Бей и замина за Чикаго.

VII

Чикаго бе като проглеждане за нея. Най-големият град, който Лара познаваше, беше Халифакс, но той приличаше на селце в сравнение с гиганта на Средния запад. Чикаго беше ярък и шумен, оживен и енергичен, сякаш всеки бързаше по някаква много важна работа.

Лара се настани в хотел „Стивънс“. Хвърли един поглед към елегантно облечените жени, минаващи през фоайето, и се почувства смутена от дрехите, които носеше. „За Глейс Бей — да, за Чикаго — не.“ рече си тя. На другата сутрин Лара пристъпи към действия. Отиде в „Кейн“ и „Ултимо“ за рокли уникати, в „Джоузеф“ — за обувки, бельо си купи от „Сакс Фифт Авеню“ и от „Маршъл Фийлд’с“, бижута от „Трейбърт и Хоуфър“, а визоново палто — от „Уеър“. Всеки път, когато купуваше нещо, тя чуваше гласа на баща си „Да не съм пълен с пари? Поискай нещо безплатно от Армията на спасението.“ Скоро шкафовете в хотелския й апартамент бяха пълни с красиви дрехи.

Следващата стъпка на Лара беше да разгледа жълтите страници в телефонния указател по раздел „Посредници на недвижими имоти“. Избра „Паркър и съдружници“, защото имаше най-голяма реклама. Обади се и поиска да разговаря с мистър Паркър.

— За кого да му предам?

— Лара Камерън.

След миг се чу глас:

— Тук е Брус Паркър. С какво мога да ви бъда полезен?

— Търся парцел, на който да построя красив нов хотел — каза Лара.

Гласът от другия край зазвуча по-сърдечно:

— Е, ние сме експерти в тази област, мисис Камерън.

— Мис Камерън.

— Да. Имате ли предвид някой определен район?

— Не. Честно казано, не познавам добре Чикаго.

— Няма проблеми. Уверявам ви, че можем да ви предложим редица интересни обекти. Но само за да имам представа какво да търсим — с каква сума разполагате?

— Три милиона долара — гордо рече Лара.

Настъпи дълга тишина.

— Три милиона долара?

— Да.

— И искате да построите хубав нов хотел?

— Да.

Отново мълчание.

— Интересува ли ви строеж или покупка във вътрешноградската част, мис Камерън?

— Не, разбира се — отвърна Лара. — Имах предвид точно обратното. Искам да построя луксозен хотел тип бутик в хубав район, където…

— С капитал от три милиона долара? — засмя се Паркър. — Страхувам се, че няма да можем да ви помогнем.

— Благодаря — Лара затвори телефона.

Явно не бе попаднала на подходящ посредник.

Отново взе указателя и се обади на още пет-шест места. Късно следобед Лара бе принудена да проумее действителното положение. Нито един посредник не прояви интерес да търси първокачествен терен за строеж на нов хотел срещу сумата от три милиона долара. Получи най-различни предложения, но всички в крайна сметка се свеждаха до едно — евтин хотел във вътрешноградската част.

„Никога, рече си Лара. По-скоро бих се върнала в Глейс Бей.“

Месеци наред тя мечтаеше за хотела и в съзнанието й той вече съществуваше — красив, ярък, триизмерен. Планът й беше да превърне хотела в дом, далеч от дома. Ще има предимно апартаменти — всеки с дневна и библиотека с камини, обзаведени с удобни дивани и фотьойли, с роял, с минибар. Ще имат по две големи спални и ще бъдат заобиколени с външни тераси. Лара знаеше точно какво иска. Въпросът беше как да го постигне.

Лара влезе в една печатарска фирма на Лейк Стрийт.

— Искам да ми отпечатате сто визитни картички, моля.