До края на ноември сградата бързо растеше. Поставиха прозорците и вратите, завършиха външните стени. Постройката беше готова да й се постави мрежата от нерви и артерии.
Един понеделник в първата седмица на декември, темпото на работата по строежа започна да замира. Сутринта, когато Лара отиде на обекта, там имаше само двама души и те почти нищо не вършеха.
— Къде са останалите от екипа? — попита Лара.
— Те са на друг обект — обясни единият от мъжете. — Утре ще бъдат тук.
На другия ден нямаше никой.
Лара отиде с автобуса до Халифакс, за да се срещне с Бъз Стийл.
— Какво става? — попита го тя. — Работата спря.
— Няма защо да се тревожиш — увери я Стийл. — Неочаквано ударихме на камък на друг обект и трябваше временно да изтегля хората.
— Кога ще се върнат на строежа?
— Следващата седмица. Ще спазим графика.
— Бъз, знаеш какво означава това за мен.
— Разбира се, Лара.
— Ако сградата не е завършена в срока, аз я губя. Губя всичко.
— Не се безпокой, детето ми. Няма да допусна това.
Лара си тръгна с чувство на тревога.
Следващата седмица строителите отново не се появиха. Тя пак отиде в Халифакс при Стийл. — Съжалявам — каза секретарката. — Мистър Стийл отсъства.
— Трябва да говоря с него. Кога ще се върне?
— Извън града е, по работа. Не знам кога ще се върне.
Лара почувства първите тръпки на паника.
— Много е важно — настоя тя. — Той строи един мой обект. Трябва да е готов след три седмици.
— Не бих се тревожила, мис Камерън, щом мистър Стийл е казал, че ще бъде готов, значи така ще стане.
— Но нищо не става! — викна Лара. — Там не работи никой.
— Искате ли да разговаряте с неговия помощник мистър Ериксън?
— Да, моля ви.
Ериксън беше огромен, широкоплещест и дружелюбен мъж, който излъчваше спокойствие.
— Знам защо сте тук — каза той, — но Бъз ми предаде да ви уверя, че не трябва да се безпокоите за нищо. Малко задържахме вашия обект заради проблемите, които имаме с няколко големи строежа, но на вашата сграда й остават само още три седмици до завършването.
— Ала все още има много работа…
— Не се тревожете. Още в понеделник сутринта ще изпратим там нашия екип.
— Благодаря — отвърна Лара с облекчение. — Съжалявам, че ви безпокоя, но се притеснявам. Това означава твърде много за мен.
— Няма никакъв проблем — усмихна се Ериксън. — Идете си у дома и си починете. Вие сте в сигурни ръце.
В понеделник сутринта на строежа нямаше нито един работник. Лара пощуря. Телефонира на Чарлс Коун.
— Спряха работата и не мога да разбера защо — каза му тя. — Непрекъснато ми дават обещания и не ги изпълняват.
— Как беше името на компанията — „Нова Скотия“ ли?
— Точно така.
— Ще ти се обадя след малко — рече Коун.
След два часа Чарлс Коун й позвъни.
— Кой ти препоръча тази компания?
Тя си припомни.
— Шон Макалистър.
— Не съм изненадан. Компанията е негова собственост, Лара.
На Лара изведнъж й призля.
— И той ги спира, за да не завършат в срок…?
— Опасявам се, че е така.
— О, боже мой!
— Той е коварен като пепелянка.
Беше твърде внимателен, за да й каже, че я бе предупредил. Само успя да промълви:
— Може би нещо ще се уреди…
Възхищаваше се от храбростта и амбицията на младото момиче и презираше Шон Макалистър. Но беше безпомощен. Не можеше да направи нищо.
Цяла нощ Лара лежа будна, мислейки за своята лудост. Сградата, която тя построи, сега щеше да принадлежи на Шон Макалистър; а на нея щеше да й остане потресаващ дълг, за чието изплащане ще трябва да работи цял живот. Мисълта как Макалистър би настоял да му плати, я караше да потръпва.
Когато се събуди, Лара отиде при Шон Макалистър.
— Добро утро, мила. Днес изглеждаш чудесно.
Лара мина направо към въпроса.
— Искам удължаване на срока. Сградата няма да е готова до тридесет и първи.
Макалистър се намръщи и се облегна назад:
— Наистина ли? Лоша новина, Лара.
— Трябва ми още един месец.
Макалистър въздъхна:
— Боя се че е невъзможно. Не, скъпа. Ти подписа договор. Сделката си е сделка.
— Но…
— Съжалявам, Лара. На тридесет и първи сградата става собственост на банката.
Когато наемателите научиха какво става, те побесняха от гняв.
Този кучи син! — викна един от тях. — Не може да постъпи така с теб!
— Направи го — отчаяна отвърна Лара — Свършено е!
— Ще оставим ли това така?
— Не, По дяволите. Колко ти остава — три седмици?
— По-малко. Две и половина — поклати глава Лара.
Мъжът се обърна към останалите:
— Хайде да идем да разгледаме този строеж.
— Каква полза…?
— Ще видим.
Не след дълго пет-шест наематели внимателно оглеждаха обекта.
— Не е направена водопроводната инсталация — рече един.
— Нито електрическата.
Стояха, треперещи на ледения декемврийски вятър и обсъждаха какво остава да се направи. Един от тях се обърна към Лара:
— Твоят банкер е мошеник. Сградата е почти готова, така че когато ти изтече договорът, на него да не му остане много работа. — Той се обърна към другите: — Смятам, че това може да бъде завършено за две седмици и половина.
Хорово се съгласиха с него. Лара бе озадачена.
— Не разбирате ли, че работниците няма да се върнат.
