Звездите светят над нас

„Това никога не може да влезе в мен, помисли Лара. То ще ме убие.“

— Побързай.

Лара бавно махна сутиена и пликчетата си.

— Боже мой, фантастична си. Ела тук.

Лара се приближи и седна на леглото. Макалистър сграбчи силно гърдите й и тя извика от болка.

— Това беше хубаво, нали? Време ти е да имаш мъж — той я бутна по гръб и разтвори краката й.

Лара изведнъж се паникьоса.

— Аз нямам нищо. Искам да кажа… може да забременея.

— Не се безпокой — успокои я Макалистър. — Няма да го направя в теб.

След миг Лара почувства как прониква в нея, наранявайки я.

— Чакай! — извика тя. — Аз…

На Макалистър не му беше до чакане. Прониза я силен тласък и болката беше мъчителна. Тласъците му се засилваха и Лара захапа ръката си, за да не закрещи. „След миг всичко ще свърши и аз ще притежавам сградата, мислеше тя. И тогава мога да построя още една. И още една…“

Болката стана непоносима.

— Размърдай си задника — викна Макалистър. — Недей само да лежиш така. Движи се!

Тя се опига, но беше невъзможно. Болката беше твърде силна. Изведнъж Макалистър ахна, Лара почувства спазъма на тялото му. Той въздъхна доволно и се отпусна върху нея. Тя бе ужасена.

— Нали каза, че няма…

Той се опря на лакът и откровено рече:

— Скъпа, не можах да се спра, ти си толкова красива. Но не се безпокой. Ако забременееш, ще намеря доктор, който да се погрижи за теб.

Лара се извърна, за да не види отвращението й. Докуцука до банята изранена и кървяща. Застана под душа, оставяйки топлата вода да облива тялото й, мислейки „Свърши се. Направих го. Земята е моя собственост. Ще стана богата.“

Сега оставаше да се облече, да се върне в Глейс Бей и да започне строителството на сградата.

Когато тя излезе от банята, Шон Макалистър каза:

— Беше толкова хубаво, че ще го направим пак.

VI

Чарлс Коун инспектира пет сгради, построени от компанията „Нова Скотия“.

— Те са първокласен екип — каза той на Лара. — Не би трябвало да имаш проблеми с тях.

Лара, Чарлс Коун и Бъз Стийл разглеждаха новия терен.

— Идеален е — рече Бъз Стийл. — Размерите на терена са четиридесет и три хиляди петстотин и шестдесет квадратни фута, така че ще имате сградата на двадесет хиляди квадратни фута, както искате.

— Ще можете ли да я завършите до тридесет и първи декември? — попита Чарлс Коун, твърдо решен да закриля Лара.

— И по-скоро дори — отвърна Стийл. — Обещавам да е готова до Коледа.

Лара сияеше.

— Кога най-скоро можете да започнете?

— Екипът ни ще бъде тук в средата на следващата седмица.

Лара не бе преживявала по-вълнуващо нещо от това да наблюдава израстването на новото здание. Всеки ден бе там.

— Искам да се науча — казваше тя на Чарлс Коун. — За мен това е само началото. Смятам да построя стотици сгради.

Коун се питаше дали Лара изобщо съзнава с какво се е захванала.

Първите, които стъпиха на терена, бяха екип земемери. Те определиха законните геометрични граници на участъка и забиха нивелачни колчета, боядисани във флуоресцентни цветове във всеки ъгъл за по-лесно ориентиране. Земемерите приключиха за два дни и рано на следващата сутрин на терена се появиха тежки земекопни машини, булдозери „Катърпилър“. Лара беше там и попита Бъз Стийл:

— Сега какво ще става?

— Ще разчистим и ще копаем.

— Какво точно?

— Ще изкопаят дупки за три подпорни колони и ще направят груба нивелация.

След това дойдоха багери, за да изкопаят основите, траншеите за кабелите и за канализацията.

Всички в пансиона вече знаеха какво става и това беше главната тема на разговорите по време на закуска или вечеря. Всички насърчаваха Лара. Питаха я:

— Какво следва?

Тя вече ставаше експерт.

— Тази сутрин инсталираха подземните тръбопроводи. Утре започват да коват кофража за бетона, после да връзват желязната арматура на скелетната решетка — тя се ухили. — Разбирате ли това, което ви казвам?

Следващата стъпка беше наливането на бетона, а когато основите се втвърдиха, дойдоха огромни камиони с дървен материал и дърводелците започнаха да коват скелето. Шумът бе ужасен, но на Лара й звучеше като музика. Обектът бе изпълнен от звуците на ритмични удари с чук и воя на мощни триони. След две седмици вдигнаха панелите с отвори за прозорци и врати и сградата сякаш изведнъж изникна.

За минувачите зданието представляваше лабиринт от дърво и желязо, но за Лара беше съвсем друго. Това беше осъществената й мечта. Всяка сутрин и вечер тя отиваше в центъра и втренчено гледаше строежа. „Това е мое, мислеше Лара. Аз го притежавам“

След преживяването с Макалистър Лара се ужасяваше, че може да е забременяла. Повдигаше й се от самата мисъл. Но след месечното си неразположение изпита огромно облекчение. „Сега единственото, за което ще се безпокоя, е моята сграда.“

Тя продължи да събира наема за Шон Макалистър, защото трябваше да живее някъде, но всеки път се налагаше да мобилизира всичките си сили, за да влезе в кабинета му и да застане пред него.

— Прекарахме хубаво в Халифакс, нали, сладурче? Защо не го направим пак?

— Заета съм със строежа — твърдо отвръщаше Лара.

Темпото на работа се ускори, когато едновременно заработиха майсторите по покрива, железари и дърводелци. Броят на хора, материали и камиони се утрои.

Чарлс Коун бе напуснал Глейс Бей, но един път седмично се обаждаше по телефона.

— Как върви строежът? — попита я той последния път.

— Чудесно! — ентусиазирано отвърна Лара.

— В графика ли сте?

— Преди графика сме.

— Това е прекрасно. Сега мога да ти кажа, че не бях сигурен дали ще се справиш.

— Но все пак ми даде възможност. Благодаря, Чарлс.

— Едно добро дело заслужава добър отговор. Не забравяй, че ако не беше ти, сигурно щях да умра от глад.

От време на време Макалистър идваше при Лара на строежа.

— Върви много добре, нали?

— Да — отвръщаше тя.

Макалистър изглеждаше откровено доволен. Лара мислеше: „Мистър Коун грешеше за него. Той не се опитва да ме измами.“