Звездите светят над нас

— Мястото, което търсите за магазина.

— О? Къде?

Лара отбягна въпроса.

— Може ли да ви попитам нещо? Ако аз притежавах място, което ви харесва, и построя магазин на него, ще се съгласите ли да го наемете от мен за срок от пет години?

Той поклати глава:

— Въпросът е доста хипотетичен, нали?

— Отговорете ми! — упорстваше Лара.

— Лара, какво разбираш ти от строителство?

— Няма аз да го строя — отвърна тя. — За това ще наема архитект и добра строителна фирма.

Чарлс Коун внимателно я изучаваше.

— Разбирам. И къде е това чудесно място?

— Ще ви го покажа. Повярвайте ми, ще ви хареса. Съвършено е.

След закуска Лара заведе Чарлс Коун в центъра на града. На ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт в центъра на Глейс Бей имаше голям празен парцел. Коун го бе разглеждал преди два дни.

— Този парцел имах предвид — каза Лара.

Коун стоеше и се преструваше, че го изучава.

— Имаш нюх. Местоположението е много добро.

Той вече беше поразпитал дискретно и бе научил, че собственик е някакъв банкер — Шон Макалистър. Задачата на Коун бе да намери подходящ парцел, да уреди построяването на сградата и после да я наеме. За компанията нямаше никакво значение кой ще я построи, стига да бъдат удовлетворени изискванията им.

Коун наблюдаваше Лара и си мислеше: „Прекалено млада е. Идеята й не струва. И все пак… «В Сидни намерих еврейски пазар за месо. Утре ще има бифтек.»“ Тя беше толкова състрадателна.

Лара говореше развълнувано:

— Ако мога да закупя тази земя и построя сграда, която да отговаря на изискванията ви, ще я наемете ли за пет години?

Той помълча, после бавно отвърна:

— Не, Лара. Договорът за наемане ще трябва да бъде за десет години.

Този следобед Лара отиде при Шон Макалистър. Той я погледна изненадан, когато тя влезе в кабинета му.

— Подранила си, Лара. Днес е сряда.

— Знам. Искам да ви помоля за една услуга, мистър Макалистър.

Шон Макалистър я изучаваше. „Тя наистина се е превърнала в красиво момиче. Не, не момиче — жена.“ Виждаше как гърдите й са издули памучната блуза, с която бе облечена.

— Седни, мила. Какво мога да направя за теб?

Лара беше прекалено развълнувана, за да сяда.

— Искам да взема заем.

Това съвсем го изненада.

— Какво?

— Бих искала да взема пари на заем.

Той се усмихна снизходително:

— Защо не. Ако ти трябва нова рокля или нещо друго, ще се радвам да…

— Искам да взема двеста хиляди долара.

Усмивката на Макалистър угасна.

— Това някаква шега ли е?

— Не, сър — Лара се приведе напред и сериозно обясни: — Искам да купя един парцел и да построя сграда на него. Имам важен клиент, който е готов да ми предложи договор за наем за срок от десет години. Това ще бъде гаранцията за стойността на земята и сградата.

Макалистър я разглеждаше намръщено:

— Обсъдила ли си това със собственика на земята?

— В момента го обсъждам — отвърна Лара.

Трябваха му няколко мига, за да го проумее.

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че аз съм собственик на тази земя?

— Да. Става дума за парцела на ъгъла на Мейн Стрийт и Комършъл Стрийт.

— Ти си дошла тук, за да вземеш заем от мен и да купиш моя земя?

— Този парцел струва не повече от двадесет хиляди долара — проверих. Аз ви предлагам тридесет хиляди. Ще спечелите десет хиляди долара от земята плюс лихвата върху двеста хиляди долара, които ще ми дадете на заем, за да построя сградата.

Макалистър поклати глава:

— Искаш да ти дам заем от двеста хиляди долара без гаранция. Това е невъзможно.

Лара се приведе напред.

— Имате гаранция — ипотеката върху сградата и земята. Няма начин да загубите.

Макалистър седеше и я гледаше, обмисляйки предложението й.

— Знаеш ли, не ти липсва кураж — усмихна се той. — Но никога не бих могъл да обясня подобен заем пред директорския си съвет.

— Вие нямате директорски съвет — отвърна му Лара.

Усмивката му се превърна в гримаса.

— Вярно е.

Лара се приведе и той наблюдаваше как гърдите й се опряха до ръба на бюрото му.

— Ако се съгласите, мистър Макалистър, никога няма да съжалявате за това. Уверявам ви.

Той не можеше да откъсне очи от гърдите й.

— Ти съвсем не си като баща си, нали?

— Не, сър. „Изобщо не съм като него“, с ярост помисли Лара.

— Ако приемем, че проявя интерес — внимателно поде Макалистър, — кой е този твой наемател?

— Казва се Чарлс Коун. Служител е в „Континентъл Съплайс“.

— Веригата от магазини?

— Да.

Изведнъж Макалистър прояви силен интерес. Лара продължи:

— Искат да открият тук голям магазин, за да снабдяват с оборудване миньорите и дърварите.

Макалистър надуши бърз успех.

— Къде се запозна с този човек? — небрежно запита той.

— Той се настани в пансиона.

— Разбирам. Нека помисля, Лара. Ще поговорим отново утре.

Лара тръпнеше от вълнение.

— Благодаря, мистър Макалистър. Няма да съжалявате.

— Не, не мисля, че ще съжалявам — усмихна се той.

Същия следобед Шон Макалистър отиде в пансиона, за да се срещне с Чарлс Коун.

— Отбих се просто да ви кажа добре дошъл в Глейс Бей. Аз съм Шон Макалистър. Собственик на банката. Чух, че сте пристигнали в града. Но не би трябвало да сте в моя пансион, а в хотела ми. Много по- удобно е.

— Нямаше места — обясни мистър Коун.

— Защото не сме знаели кой сте.

— И кой съм? — любезно попита мистър Коун.

Шон Макалистър се усмихна: