Звездите светят над нас

чу глас:

— Мис Камерън!

Лара се обърна. Беше Хауард Келър, с когото се бе запознала преди малко.

— Да?

— Бих искал да поговорим — рече той. — Съгласна ли сте да пием по едно кафе?

Лара се наежи. „В Чикаго всички ли са сексуални маниаци?“

— На ъгъла има хубаво кафене.

— Добре — сви рамене тя.

Когато поръчаха, Хауард Келър каза:

— Извинете ме, че ви се бъркам, но бих искал да ви посъветвам нещо.

Лара предпазливо го наблюдаваше.

— Продължавайте.

— Първо, подходът ви е съвсем погрешен.

— Мислите, че от моята идея няма да излезе нищо, така ли? — настръхнало попита тя.

— Напротив. Мисля, че идеята за такъв хотел наистина е чудесна.

— Тогава защо…? — изненада се тя.

— Чикаго има нужда от такъв хотел, но не мисля, че трябва да го строите.

— Какво искате да кажете?

— Бих ви препоръчал да намерите някой стар хотел с добро местоположение и да го преустроите. Има множество западнали хотели, които могат да се купят на ниска цена. Сумата от три милиона би трябвало да е достатъчна. Тогава може да вземете заем от някоя банка, за да го подновите и да го превърнете в хотел тип бутик, както искате.

Лара се замисли. Той беше прав. Този подход бе по-добър.

— Още нещо. Никоя банка няма да прояви желание да ви финансира, ако не им представите солидна проектантска и строителна фирма. Те ще искат да видят комплексната сделка.

Лара си спомни за Бъз Стийл.

— Разбирам. Познавате ли добри архитекти и строители?

Хауард Келър се усмихна:

— Доста.

— Благодаря ви за съвета. Ако открия нещо подходящо, мога ли да дойда при вас да поговорим?

— Винаги! Желая ви късмет.

Лара очакваше той да подхвърли нещо като:

— Защо не го обсъдим у дома?

Вместо това Хауард Келър попита:

— Искате ли още кафе, мис Камерън?

Лара отново обикаляше улиците в центъра на града, но този път търсеше друго. На няколко преки от Мичиган Авеню, на Делауер, тя мина край един западнал хотел, строен преди войната. Отвън имаше надпис „Конг еш нъл Хотел“. Лара понечи да отмине, после внезапно спря. Разгледа го по-внимателно. Тухлената фасада беше толкова мръсна, че бе трудно да се каже какъв е бил първоначалният й цвят. Сградата бе осеметажна. Лара влезе във фоайето. Отвътре изглеждаше още по-лошо. Служител, облечен в джинси и скъсан пуловер, изхвърляше навън някакъв нарушител. Рецепцията приличаше по-скоро на гише за билети. В дъното на фоайето една стълба водеше към зали за конференции, сега превърнати в канцеларии, давани под наем. Лара можеше да види, че на мецанина има една туристическа агенция, бюро за продажба на театрални билети и агенция за наемане на работна ръка.

Служителят се върна на рецепцията.

— Стая ли искате?

— Не. Исках да попитам… — млада, силно гримирана жена, облечена в плътно прилепнала пола, я прекъсна:

— Дай ключ, Майк — до нея стоеше възрастен мъж.

Администраторът й подаде един ключ. Лара гледаше как двамата се отправиха към асансьора.

— Какво желаете?

— Интересувам се от този хотел — каза Лара. — Продава ли се?

— Мисля, че всичко се продава. Баща ви с недвижими имоти ли се занимава?

— Не, аз се занимавам с недвижими имоти — отвърна Лара.

Той я погледна изненадано:

— О, тогава човекът, с когото трябва да говорите, е един от братята Дайъмънд. Те са собственици на верига от тия дупки.

— Къде мога да ги намеря? — попита Лара.

Той й каза адрес на Стейт Стрийт.

— Имате ли нещо против да се огледам наоколо?

— Заповядайте — сви рамене той и се ухили. — Кой знае, току виж се окажете новият ми шеф.

„Не и ако зависеше от мен“, помисли си тя.

Тръгна из фоайето, като внимателно го разглеждаше. От двете страни на входа имаше охлузени мраморни колони. Водена от някакъв импулс, Лара повдигна края на мръсния, протъркан килим. Отдолу се показа матов мраморен под. Тя се качи на мецанина. Тапетите с цвят на горчица бяха олющени. Тя повдигна едно ъгълче и отдолу видя същия мрамор. Лара усети, че все повече се вълнува. Парапетът на стълбите бе боядисан с черна боя. След като се озърна, за да се увери, че администраторът не я гледа, Лара извади своя ключ и изстърга част от боята. Видя това, на което се надяваше, парапетът бе от масивен месинг. Доближи асансьорите, боядисани със същата черна боя, изстърга малко от нея и отново откри месинг.

Върна се при администратора, като се опитваше да прикрие вълнението си.

— Бих ли могла да разгледам някоя стая?

— Нищо не губя от това — сви рамене той, подавайки й един ключ. — Четиристотин и десета.

— Благодаря.

Лара се качи в асансьора, който беше бавен и старомоден. „Ще го подновя и ще поръчам вътре стенопис“, рече си тя. В съзнанието си бе започнала вече да обзавежда хотела.

Стая четиристотин и десет имаше катастрофален вид, но възможностите да се промени веднага бяха очевидни. Тя бе изненадващо голяма, със старомодни съоръжения и безвкусни мебели. Пулсът на Лара се ускори. „Идеално е“, мислеше тя.

Слезе обратно по стълбите, стари и миришещи на мухъл. Пътеките бяха протрити, но под тях бе същият мрамор.

Лара върна ключа на администратора.

— Видяхте ли това, което искахте?

— Да, благодаря.

Той се ухили:

— Наистина ли ще купите тоя вертеп?

— Да, наистина ще го купя.

— Екстра! — възкликна насмешливо той.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излязоха младата проститутка и възрастният тип. Тя подаде на администратора ключа и няколко банкноти:

— Благодаря, Майк.

— Приятен ден — викна след нея Майк и се обърна към Лара — ще се върнете ли тук?

— О, да — увери го тя — ще се върна.

Следващата цел на Лара беше градският архив. Поиска да види документите за имота, от който се интересуваше. Срещу такса от десет долара й дадоха папката на „Конгрешънъл Хотел“. Преди пет години братята Дайъмънд го бяха купили за шест милиона долара.

Кантората на братя Дайъмънд се намираше в една стара сграда на Стейт Стрийт. Посрещна я