След тридесет минути Хауард Келър бе на съвещание при Ванс.
— Какво ще кажеш? — попита го Ванс.
— Мисля, че дамата добре го е замислила. Идеята й за хотел тип бутик ми харесва.
— На мен също. Единственият проблем е, че тя е толкова млада и неопитна. Рискът е голям.
В следващия половин час те обсъждаха разходите и планираха приходите.
— Мисля, че трябва да приемем — най-после каза Келър. — Няма начин да загубим — той се ухили, — ако стане най-лошото, двамата можем да се настаним в хотела.
Хауард Келър се обади на Лара в „Палмър Хаус“:
— Банката току-що одобри вашия заем.
Лара изпищя:
— Наистина ли? Това е чудесно! О, благодаря ви, благодаря!
— Трябва да обсъдим някои неща. Свободна ли сте за вечеря?
— Да.
— Добре. Ще ви взема в седем и половина.
Вечеряха в „Импириъл Хаус“. Лара беше толкова развълнувана, че едва докосна храната.
— Не мога да ви опиша колко съм доволна. Това ще бъде най-хубавият хотел в Чикаго.
— По-кротко, предстои ви много работа — предупреди я Келър и се поколеба: — Мога ли да бъда откровен с вас, мис Камерън?
— Лара.
— Лара. Вие сте неизвестна. Нямате име в тази област.
— В Глейс Бей…
— Тук не е Глейс Бей. Играта е съвсем друга.
— Тогава защо банката даде съгласие? — попита Лара.
— Не ме разбирайте погрешно. Ние не сме благотворителна организация. В най-лошия случай банката няма да приключи със загуба. Но имам интуиция по отношение на вас. Вярвам, че ще успеете. Мисля, че ви предстои още много. Не смятате да спрете след този хотел, нали?
— Не, разбира се — отвърна Лара.
— Така си мислех. Исках да кажа, че когато даваме заем, обикновено не се ангажираме лично с проекта. Но в случая бих искал да ви окажа всяка помощ, която ще ви е необходима.
Хауард Келър смяташе да се ангажира и лично с нея. От мига, в който я видя, той почувства влечение към Лара. Бе завладян от нейния ентусиазъм и решителност. Тя бе едно красиво дете жена. Той ужасно искаше да й направи впечатление.
VIII
— Хауард, какво правиш, за бога?
— Домашното си, мамо — чувствайки се виновен, петнадесетгодишният Хауард Келър загаси телевизора. Така или иначе срещата беше към своя край.
Бейзболът бе страстта и смисълът на живота на Хауард. Знаеше, че някой ден ще играе в лигата на елитните отбори. На шестгодишна възраст се състезаваше с два пъти по-големи деца в игра на стикбол, а на дванадесет стана питчър на отбора „Америкън Лиджън“. Когато стана на петнадесет, някой спомена за него пред един от селекционерите на „Чикаго Къбс“:
— Не съм виждал подобно нещо! Хлапето има забележителен замах, отлично плъзгане и невероятно набиране на скорост.
Селекционерът скептично склони:
— Добре, ще го видя.
Отиде на следващия мач на „Америкън Лиджън“, когато играеше Хауард Келър, и веднага бе спечелен от играта му. След срещата той потърси момчето.
— Какво искаш да правиш в живота, синко?
— Да играя бейзбол — веднага отвърна Келър.
— Радвам се да го чуя. Ще подпишем с теб договор за юношеския ни отбор.
Хауард нямаше търпение да сподели вълнуващата новина с родителите си.
Те бяха сплотено католическо семейство. Всяка неделя ходеха на служба и се грижеха синът им също да ходи на черква. Хауард Келър-старши беше посредник на фирма за пишещи машини и много пътуваше. Когато си беше вкъщи, прекарваше колкото може повече време със сина си. Хауард бе привързан и към двамата си родители. Майка му считаше, че трябва да присъства на всички срещи, в които участваше синът й, и да го насърчава. На шест години Хауард получи първата си ръкавица и екип за бейзбол. Той имаше енциклопедична памет за статистиката на срещите, играни още преди да е роден. За побеждавалите питчъри знаеше всички данни — удари, пропуски, брой на спасените и на отбитите топки. Печелеше басове със съучениците си, че може да изброи имената, на стартиралите питчъри във всеки отбор.
— 1949 година.
— Лесна работа — казваше Хауард. — Нюкум, Роу, Хатън и Бранка за „Доджърс“. Ренолдс, Раши, Бърн и Лопат за „Янкис“.
— Добре — предизвикваше го един съученик, взел в ръка Книгата за рекордите на Гинес, — кой е играл най-много последователни срещи в историята на лигата на майсторите?