Звездите светят над нас

След тридесет минути Хауард Келър бе на съвещание при Ванс.

— Какво ще кажеш? — попита го Ванс.

— Мисля, че дамата добре го е замислила. Идеята й за хотел тип бутик ми харесва.

— На мен също. Единственият проблем е, че тя е толкова млада и неопитна. Рискът е голям.

В следващия половин час те обсъждаха разходите и планираха приходите.

— Мисля, че трябва да приемем — най-после каза Келър. — Няма начин да загубим — той се ухили, — ако стане най-лошото, двамата можем да се настаним в хотела.

Хауард Келър се обади на Лара в „Палмър Хаус“:

— Банката току-що одобри вашия заем.

Лара изпищя:

— Наистина ли? Това е чудесно! О, благодаря ви, благодаря!

— Трябва да обсъдим някои неща. Свободна ли сте за вечеря?

— Да.

— Добре. Ще ви взема в седем и половина.

Вечеряха в „Импириъл Хаус“. Лара беше толкова развълнувана, че едва докосна храната.

— Не мога да ви опиша колко съм доволна. Това ще бъде най-хубавият хотел в Чикаго.

— По-кротко, предстои ви много работа — предупреди я Келър и се поколеба: — Мога ли да бъда откровен с вас, мис Камерън?

— Лара.

— Лара. Вие сте неизвестна. Нямате име в тази област.

— В Глейс Бей…

— Тук не е Глейс Бей. Играта е съвсем друга.

— Тогава защо банката даде съгласие? — попита Лара.

— Не ме разбирайте погрешно. Ние не сме благотворителна организация. В най-лошия случай банката няма да приключи със загуба. Но имам интуиция по отношение на вас. Вярвам, че ще успеете. Мисля, че ви предстои още много. Не смятате да спрете след този хотел, нали?

— Не, разбира се — отвърна Лара.

— Така си мислех. Исках да кажа, че когато даваме заем, обикновено не се ангажираме лично с проекта. Но в случая бих искал да ви окажа всяка помощ, която ще ви е необходима.

Хауард Келър смяташе да се ангажира и лично с нея. От мига, в който я видя, той почувства влечение към Лара. Бе завладян от нейния ентусиазъм и решителност. Тя бе едно красиво дете жена. Той ужасно искаше да й направи впечатление. „Може би един ден ще й разкажа колко близо съм бил до славата“, мислеше си Келър.

VIII

Беше последната среща от ежегодния бейзболен шампионат. Стадионът „Ригли Фийлд“ бе изпълнен с тридесет и осем хиляди седемстотин и десет ревящи запалянковци.

„Девети начален удар, «Къбс» водят с един на нула срещу «Янкис». Ред е на батсман от «Янкис». Своите места на базите са заели Тони Кюбек — на първа, Уайти Форд — на втора, и Йоджи Бера — на трета.“

Мики Мантъл се приближи към гумената плоча, която сочи мястото на батсмана, и тълпата зарева. „Мик“ бе набрал триста и четири точки за сезона и имаше четиридесет и два успешни пробега.

Говорителят на стадиона Джак Брикхаус развълнувано съобщи: „Изглежда, ще има смяна на играча, който ще хвърля. От игра излиза Моу Дрейбоуски… Мениджърът на «Къбс» Боб Шефинг разговаря със съдията… да видим кой ще влезе… това е Хауард Келър! Келър се приближава към мястото за подаване, тълпите крещят! Цялата тежест на шампионата пада на раменете на този младок. Ще може ли той да се наложи над големия Мики Мантъл? Ще разберем след малко. Келър вече е на изходна позиция… оглежда базите… поема дълбоко дъх, замахва и хвърля!… Мантъл вдига бухалката… замахва и… пропуска удара! Първият удар!“

Тълпата бе занемяла. Мантъл пристъпи леко напред с мрачно изражение, вдигнал бухалка, готов да замахне. Хауард Келър погледна отново бегачите. Напрежението бе огромно, но той изглеждаше невъзмутим и спокоен. Обърна се към хващача, изчака знака му и се приготви за ново хвърляне.

„Ето, замахва и хвърля! — изкрещя говорителят. — Прочутото параболично хвърляне на Келър!… Мантъл замахва и не уцелва! Втори удар! Ако младият Келър се наложи над Мик, «Чикаго Къбс» печелят шампионата! Наблюдаваме Давид срещу Голиат, дами и господа! Младият Келър играе в лигата на водачите едва от година, но за това време си изгради завидна репутация. Мики Мантъл е Голиат… ще може ли новакът Келър да го победи? Всичко зависи от следващото хвърляне. Келър отново проверява бегачите, подготвя се… и ето я параболата!… Мантъл скача и топката минава точно над плочката на батсмана… Трети успешен удар!“ — говорителят вече крещеше. — „Мантъл бе изненадан! Големият Мик е победен! Младият Хауард Келър се наложи над големия Мики Мантъл! Играта свърши! Шампионатът печелят «Чикаго Къбс»! Запалянковците скачат като луди.“

На терена съотборниците на Хауард Келър се втурнаха към него, вдигнаха го на ръце и го понесоха към…

— Хауард, какво правиш, за бога?

— Домашното си, мамо — чувствайки се виновен, петнадесетгодишният Хауард Келър загаси телевизора. Така или иначе срещата беше към своя край.

Бейзболът бе страстта и смисълът на живота на Хауард. Знаеше, че някой ден ще играе в лигата на елитните отбори. На шестгодишна възраст се състезаваше с два пъти по-големи деца в игра на стикбол, а на дванадесет стана питчър на отбора „Америкън Лиджън“. Когато стана на петнадесет, някой спомена за него пред един от селекционерите на „Чикаго Къбс“:

— Не съм виждал подобно нещо! Хлапето има забележителен замах, отлично плъзгане и невероятно набиране на скорост.

Селекционерът скептично склони:

— Добре, ще го видя.

Отиде на следващия мач на „Америкън Лиджън“, когато играеше Хауард Келър, и веднага бе спечелен от играта му. След срещата той потърси момчето.

— Какво искаш да правиш в живота, синко?

— Да играя бейзбол — веднага отвърна Келър.

— Радвам се да го чуя. Ще подпишем с теб договор за юношеския ни отбор.

Хауард нямаше търпение да сподели вълнуващата новина с родителите си.

Те бяха сплотено католическо семейство. Всяка неделя ходеха на служба и се грижеха синът им също да ходи на черква. Хауард Келър-старши беше посредник на фирма за пишещи машини и много пътуваше. Когато си беше вкъщи, прекарваше колкото може повече време със сина си. Хауард бе привързан и към двамата си родители. Майка му считаше, че трябва да присъства на всички срещи, в които участваше синът й, и да го насърчава. На шест години Хауард получи първата си ръкавица и екип за бейзбол. Той имаше енциклопедична памет за статистиката на срещите, играни още преди да е роден. За побеждавалите питчъри знаеше всички данни — удари, пропуски, брой на спасените и на отбитите топки. Печелеше басове със съучениците си, че може да изброи имената, на стартиралите питчъри във всеки отбор.

— 1949 година.

— Лесна работа — казваше Хауард. — Нюкум, Роу, Хатън и Бранка за „Доджърс“. Ренолдс, Раши, Бърн и Лопат за „Янкис“.

— Добре — предизвикваше го един съученик, взел в ръка Книгата за рекордите на Гинес, — кой е играл най-много последователни срещи в историята на лигата на майсторите?