Звездите светят над нас

Хауард Келър не се замисли дори за миг:

— Лу Гериг — две хиляди сто и тридесет.

— Кой има най-много отбити топки?

— Уолтър Джонсън — сто и тринадесет.

— Кой е печелил най-голям брой победи в кариерата си?

— Бейб Рут — седемстотин и четиринадесет.

Започна да се говори за качествата на младия играч и професионални селекционери идваха да видят феномена, който играеше в юношеския отбор на „Чикаго Къбс“. Оставаха изумени. Още преди да навърши седемнадесет, Келър бе получил предложения от селекционери на „Сейнт Луис Кардинълс“, на „Балтимор Ориолс“ и на „Ню Йорк Янкис“.

Бащата на Хауард бе горд с него.

— Метнал се е на мен — хвалеше се той. — Като млад играех бейзбол.

През лятото, преди да завърши училище, Хауард работеше като младши чиновник в банка, чийто собственик бе един от спонсорите на „Америкън Лиджън“.

Той си имаше сериозна приятелка — хубава съученичка, която се казваше Бети Куинлан. Бяха се разбрали, че ще се оженят, след като завършат колеж. Хауард й говореше с часове за бейзбол и понеже го харесваше, тя търпеливо слушаше. Той обичаше анекдотите за любимите си играчи и щом чуеше някой нов, се втурваше да го разкаже на Бети.

Кейси Стенджъл казал: „Тайната на ръководенето е в това да успееш да държиш настрана петимата, които те мразят, от петимата, които още се колебаят.“

Попитали Йоджи Бера колко е часът и той отвърнал: „Ама точно в тоя момент ли имате предвид?“

Топка ударила играч по рамото и един от съотборниците му казал: „Нищо му няма на рамото освен лека болка, а от това не боли.“

Младият Келър знаеше, че скоро ще се присъедини към пантеона на големите играчи. Но боговете имаха други планове за него.

Един ден Хауард се прибра от училище с най-добрия си приятел Джеси, който също играеше в отбора, и завари две писма — едното му предлагаше стипендия като играч в отбора по бейзбол в „Принстън“, другото — в „Харвард“.

— Страхотно! — викна Джеси. — Честито! — той бе искрен. Хауард Келър бе негов кумир.

— Коя ще избереш? — попита баща му.

— Защо изобщо трябва да ходя в колеж? — чудеше се Хауард.

— Още сега мога да отида в някой отбор от лигата на майсторите.

Майка му бе категорична:

— Имаш много време за това, синко. Първо трябва да получиш добро, образование, за да можеш да работиш каквото пожелаеш, когато приключиш с бейзбола.

— Добре — рече Хауард. — „Харвард“. Бети ще отиде в „Уелсли“ и така ще бъдем по-близо.

Бети Куинлан бе много доволна от решението на Хауард.

— Ще можем да се виждаме през уикенда!

Приятелят му Джеси рече:

— Много ще ми липсваш.

В деня преди заминаването на Хауард за университета баща му избяга със секретарката на един от клиентите си. Младото момче бе смаяно:

— Как можа да го направи?

Майка му бе изпаднала в шок:

— Той… сигурно преживява критическа възраст — заекваше тя. — Твоят… твоят баща много ме обича. Той… той ще се върне. Ще видиш…

На следващия ден майка му получи писмо от адвокат, който официалной съобщаваше, че клиентът му Хауард Келър-старши иска развод и тъй като няма средства да й плаща издръжка, оставя на жена си малката им къща.

Хауард прегърна майка си.

— Не се безпокой, мамо, аз ще остана тук и ще се грижа за теб.

— Не. Не искам да се отказваш от колежа заради мен. От деня на раждането ти двамата с баща ти искахме да отидеш в колеж — след миг тихо добави: — Да поговорим за това утре. Много съм уморена.

Хауард не легна през цялата нощ, мислейки дали има избор. Би могъл да отиде в „Харвард“ с бейзболната стипендия или да приеме някое от предложенията за лигата на майсторите. И в двата случая трябваше да остави майка си сама. Трудно бе да реши.

Когато на сутринта майка му не се появи на закуска, Хауард влезе в стаята й. Тя седеше в леглото парализирана, с изкривено на една страна лице. Бе получила удар.

Тъй като нямаше пари за болницата и лекарите, Хауард се върна в банката на целодневна работа. Свършваше в четири часа и всеки следобед бързаше да се прибере, за да се грижи за майка си.

Ударът беше лек и докторът го уверяваше, че майка му ще се оправи.

— Преживяла е ужасен шок, но ще се възстанови.

Все още му се обаждаха селекционери от елитните отбори, но Хауард знаеше, че не може да изостави майка си. „Ще замина, когато тя се почувства по-добре“, казваше си той.

Сметките за лечението продължаваха да се трупат.

В началото той се обаждаше на Бети Куинлан веднъж седмично, но след няколко месеца разговорите станаха все по-редки.

Нямаше изгледи майка му да се оправи. Хауард попита доктора:

— Кога ще оздравее?

— При подобни случаи е трудно да се каже, синко. Възможно е да остане така с месеци, дори с години. Съжалявам, че не мога да бъда по-точен.

Годината мина, започна друга, а Хауард все още живееше с майка си и работеше в банката.

Един ден получи писмо от Бети Куинлан, с което му съобщаваше, че е влюбена в друг и се надява майка му да е по-добре. Обажданията на селекционерите ставаха все по-редки, после съвсем престанаха. Животът на Хауард се съсредоточи в грижите около майка му. Той пазаруваше, готвеше и продължаваше да работи. Вече не мислеше за бейзбол. Достатъчно трудно му беше да се справя с всеки нов ден.

Когато след четири години майка му почина, Хауард Келър вече не се интересуваше от бейзбол. Сега беше банкер.

Шансът му да стане прочут бе отлетял.

IX

Хауард Келър и Лара вечеряха.

— С какво ще започнем? — попита тя.

— Преди всичко ще намерим възможно най-добрия екип. Ще започнем с адвокат по недвижимите имоти, който да изработи договора с братя Дайъмънд. А след това ще ни е нужен първокласен архитект. Имам един предвид. После трябва да наемем първокласна строителна компания. Правих изчисления само за себе си. Скромните разходи според проекта ще бъдат около триста хиляди долара на стая. Цената на хотела ще стане около седем милиона. Ако планираме правилно, ще успеем.

Архитектът се казваше Тед Тътъл и когато чу плановете на Лара, широко се усмихна и рече:

— Бог да ви благослови. Отдавна чаках някой да ми предложи подобна идея.

След десет дни той представи чертежи на проектите, които отговаряха точно на мечтите на Лара.

— Първоначално хотелът е имал сто двадесет и пет стаи, които, както виждате, по ваше искане аз съм