бе любезна с всички, ала не допускаше нищо повече от ръкуване за лека нощ на прага на дома й.
Но изведнъж Лара почувства силно влечение към Пийт Райън — главен технически ръководител на един от строежите, красив и едър млад мъж с ирландски акцент и заразителна усмивка. Лара започна все по- често да посещава обекта, на който работеше Райън. Разговаряха по проблемите на строежа, но и двамата съзнаваха, че всъщност говорят за друго.
— Ще вечеряте ли с мен? — попита Райън, провлачвайки „вечеряте“.
Лара почувства, че сърцето й подскочи.
— Да.
Райън мина да я вземе от дома й, но така и не стигнаха до вечеря.
— Боже мой, ти си прекрасна — каза той и силните му ръце я обгърнаха.
Тя бе готова. Играта им беше продължавала месеци наред. Райън я вдигна и я отнесе в спалнята. Съблякоха се едновременно — бързо и нетърпеливо. Тялото му бе стройно и стегнато и в съзнанието на Лара за миг се мярна тежкото, дундесто тяло на Шон Макалистър. В следващия миг тя вече бе в леглото, а Райън — над нея. Ръцете и езикът му бяха навсякъде по тялото й и тя извика от удоволствието, което изпитваше.
Когато двамата лежаха изтощени в прегръдките си, Райън тихо промълви:
— Господи, ти си страхотно чудо!
— И ти — прошепна Лара.
Не помнеше да е била по-щастлива. Райън бе всичко, което желаеше — интелигентен и сърдечен. Двамата се разбираха, защото говореха на един език.
Райън стисна ръката й:
— Умирам от глад.
— Аз също. Ще направя сандвичи.
— Утре наистина ще те заведа на вечеря — обеща Райън.
— Приемам — прегърна го Лара.
На другата сутрин Лара отиде да го види на строежа. Той беше високо на металното скеле и даваше нареждания на хората си. Когато Лара се отправи към работния асансьор, един от строителите й се ухили:
— Добр’утро, мис Камерън — в гласа му имаше многозначителна нотка.
Друг работник мина край нея и широко й се усмихна:
— Добро утро, мис Камерън.
Двама други я гледаха похотливо:
— Добро утро, шефе.
Лара се огледа — и други я наблюдаваха, хилейки се. Лицето й почервеня. Тя влезе в асансьора и се изкачи при Райън. Когато я видя, той се усмихна:
— Добро утро, скъпа, в колко ще вечеряме?
— По-скоро ще умреш от глад — отвърна побесняла Лара. — Уволнен си!
Всяка сграда, издигната от Лара, бе предизвикателство. Тя строеше както малки кантори с етажна площ от пет хиляди квадратни фута, така и големи административни сгради и хотели. Но независимо от функцията на постройката, най-важното за нея бе местоположението. Бил Роджърс се оказа прав — местоположението и пак местоположението.
Империята на Лара непрекъснато се разрастваше. Започна да получава признание от бащите на града, от пресата и от обществеността.
Тя бе ефектна фигура и когато посещаваше благотворителни прояви, операта или някой музей, фотографите винаги усърдно я снимаха. Все по-често започна да се появява в средствата за информация. Нейните сгради имаха успех, но тя все още не бе удовлетворена. Сякаш очакваше да й се случи нещо прекрасно, да се отвори някаква врата, да я докосне незнайно вълшебство.
Келър бе озадачен:
— Какво искаш, Лара?
— Нещо повече.
И това бе всичко, което успяваше да измъкне от нея.
Един ден Лара го попита:
— Хауард, знаеш ли колко плащаме всеки месец за портиери, за пране, за миене на прозорци?
— То си върви с територията — отвърна Келър.
— Тогава хайде да си купим територия.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще разкрием помощен филиал. Ще предлагаме такива услуги на самите себе си и на други строители.
Идеята имаше успех от самото начало и носеше постоянна печалба.
Келър имаше чувството, че Лара е издигнала около себе си емоционална стена. Той беше по-близък с нея от всеки друг и въпреки това Лара никога не говореше с него за семейството си или за своя произход. Сякаш изведнъж се бе появила в пълния си разцвет неизвестно откъде. В началото Келър й бе като наставник — учеше я и я направляваше, но сега Лара сама вземаше всичките си решения. Ученичката бе надминала учителя си.
Лара не позволяваше нищо да застане на пътя й. Превръщаше се в непреодолима сила, за нея нямаше спиране. Беше перфекционист. Знаеше какво иска и настояваше да го получи.
В началото някои работници се опитаха да я мамят. Никога преди не бяха работили за жена и тази идея ги развеселяваше. Но ги очакваше шок. Когато Лара изобличи един от надзирателите в надписване на работа, която не е извършена, тя го извика пред целия екип и го уволни. Всяка сутрин беше на строителната площадка. Работниците идваха в шест часа и я заварваха да ги чака. Мъжете демонстрираха необуздано сексуално превъзходство. Когато знаеха, че Лара може да ги чуе, те си подхвърляха мръсни шеги.
Имаше и открити жестове. Някой работник минаваше покрай Лара и „случайно“ докосваше с ръка гърдите или задника й.
— Опа-ла, извинявам се.
— Няма проблем — отвръщаше. Лара. — Взимай си чека и изчезвай оттук.
Постепенно веселието им започна да се превръща в респект.
Един ден Лара караше по Кедзи Авеню. До нея беше Хауард Келър. Стигнаха до един блок от сгради между две пресечки, зает изцяло с малки магазинчета.
Тя спря колата.
— Това е загуба на пространство. Тук трябва да има многоетажна сграда. Тези Малки магазини сигурно не носят голяма печалба.
— Да, но проблемът е, че трябва да се убеди всеки отделен собственик, а някой от тях може и да не иска да се махне — рече Келър.
— Ще можем да ги изкупим — заяви Лара.
— Лара, ако само един откаже, ще се чудиш какво да правиш с останалите. Ще имаш куп дюкянчета, които не са ти нужни, пък и няма да можеш да построиш това, което искаш. А ако те разберат, че тук ще се издигне голяма многоетажна сграда, направо ще те разорят с цените, които ще поискат.
— Няма да позволим да схванат намеренията ни — Лара започна да се въодушевява. — Различни хора ще говорят със собствениците.
— Случвало се е и преди — предупреди я Келър. — Само ако се разчуе, ще те изнудват за всяко пени…
— Значи трябва да внимаваме. Хайде да поискаме право за закупуване на имота.
