На терена имаше повече от дузина дюкянчета и работилници — пекарница, железарски магазин, бръснарница, магазин за облекло, месарница, шивачница, дрогерия, магазинче за канцеларски принадлежности, кафене и редица други.
— Не забравяй риска — предупреди я Келър. — Ако само един откаже, губиш всички пари, които влагаш за изкупуване на останалите.
— Не се безпокой — успокои го Лара. — Ще се справя.
Седмица по-късно един мъж влезе в бръснарницата с двата стола. Бръснарят четеше списание.
— Какво ще обичате, сър? Подстригване?
Непознатият се усмихна.
— Не. Дойдох в града съвсем наскоро. Имах бръснарница в Ню Джърси, но жена ми искаше да се преместим тук, за да бъде по-близо до майка си. Търся да купя бръснарница.
— Това е единствената бръснарница в района, но не се продава — отвърна бръснарят.
Непознатият се засмя:
— Като се замисли човек, всичко се продава, нали? Разбира се, на съответната цена. Колко струва помещението — петдесет, шестдесет хиляди долара?
— Там някъде — призна бръснарят.
— Наистина много желая отново да имам своя бръснарница. Чуйте — ще ви дам седемдесет и пет хиляди.
— Не, не мисля да продавам.
— Сто хиляди.
— Наистина, мистър, аз не…
— И можете да си вземете цялото оборудване.
Бръснарят го зяпна.
— Ще ми дадете сто хиляди долара и ще мога да си взема столовете и цялото оборудване?
— Точно така. Аз си имам свои.
— Може ли да помисля? Ще трябва да поговоря с жена си.
— Разбира се. Ще мина угре.
След два дни бръснарницата бе купена.
— Това е първият — рече Лара.
Следваше пекарницата — собственост на едно семейство. Пещите в задната стая изпълваха магазинчето с мириса на пресен хляб. Една жена разговаряше със собствениците.
— Съпругът ми почина, а аз получих застраховката му. Имахме пекарница във Флорида. Търсех точно такова нещо. Искам да я купя.
— Достатъчно ни е да преживяваме — рече собственикът. — С жена ми никога не сме мислили да продаваме.
— Но ако решите, колко бихте искали?
— Не знам — сви рамене собственикът.
— Какво ще кажете за шестдесет хиляди?
— О, поне седемдесет и пет хиляди — отвърна той.
— Слушайте, ще ви дам сто хиляди — рече жената.
Собственикът я загледа втренчено.
— Сериозно ли говорите?
— Съвсем сериозно.
На другата сутрин Лара каза:
— Станаха два.
Останалите покупки протекоха също така гладко. Десетина мъже и жени обикаляха и се представяха за шивачи, пекари, фармацевти, месари. В продължение на шест месеца Лара изкупи магазинчетата и нае хора за различните операции. Архитектите започнаха да проектират многоетажната сграда. Лара проучваше последните доклади.
— Изглежда, че се справихме — обърна се тя към Келър.
— Опасявам се, че има един проблем.
— Защо? Остана само кафенето.
— Това е проблемът. Собственикът го е наел за срок от пет години и не иска да се откаже.
— Предложете му още пари…
— Казва, че не иска, независимо от цената.
Лара го гледаше втренчено.
— Знае ли за строежа?
— Не.
— Добре. Ще ида да разговарям с него. Не се тревожи, ще се съгласи. Разбери кой е собственик на тази сграда.
На другата сутрин Лара отиде на терена. Кафенето „На Хейли“ беше в най-югозападния ъгъл на блока. То бе малко — пет-шест столчета на бара и четири сепарета. Зад бара имаше един мъж и Лара предположи, че той е собственикът. Изглеждаше към седемдесетте.
Лара седна в едно от сепаретата.
— Добро утро — любезно рече мъжът. — Какво да ви предложа?
— Портокалов сок и кафе, моля.
— Веднага.
Тя го наблюдаваше как изстисква пресен сок.
— Сервитьорката ми не се появи на работа днес. Трудно се намират добри работници в тия времена.
Той наля кафе и излезе зад бара. Беше в инвалидна количка. Нямаше крака. Лара мълчаливо го наблюдаваше, докато й поднасяше кафето и портокаловия сок.
— Благодаря. Хубаво ви е кафенето — рече тя и се огледа.
— Да. Харесвам си го.
— От колко време сте тук?
— От десет години.
— Не мислите ли за пенсия?
Той поклати глава.
— През тази седмица вие сте втората, която ми задава такъв въпрос. Не, никога няма да се пенсионирам.
— Сигурно не са ви предложили достатъчно пари — предположи Лара.
— Парите нямат нищо общо, мис. Преди да дойда тук, прекарах две години в болница за ветерани. Без приятели. Без някаква цел в живота. После някой ме убеди да наема това място — той се усмихна. — То промени целия ми живот. Всички от квартала се отбиват тук. Станаха ми приятели — почти като мое семейство. Това осмисли живота ми — той поклати глава. — Не, парите нямат нищо общо. Да ви донеса ли още кафе?
Лара се съвещаваше с Хауард Келър и архитекта.
— Не е нужно дори да откупуваме наемния договор — говореше Келър. — Разбрах се със собственика. Има една точка за лишаване от право на наем, ако кафенето не носи определена печалба всеки месец. През последните няколко месеца той не може да достигне тази печалба, поради което можем да затворим кафенето.
Лара се обърна към архитекта:
— Имам един въпрос към вас — тя погледна разтворените върху масата планове и посочи югозападния ъгъл на чертежа. — Възможно ли е тук да има отстъп и кафенето да бъде запазено? Може ли сградата да се построи при такова положение?
Архитектът изучаваше плана.
