пакет цигари и в този миг от ръката му се изплъзна гаечният ключ и полетя надолу към земята. Лара гледаше невярваща как ключът лети към нея. Отскочи настрана — сърцето й биеше силно. Работникът гледаше надолу и махна с ръка за извинение.
С мрачно изражение Лара влезе в асансьора и се изкачи горе при работника. Пренебрегвайки главозамайващата височина, тя се приближи към него.
— Ти ли изпусна гаечния ключ?
— Да, извинявам се.
Тя му удари силен шамар.
— Уволнен си. Махай се от строежа ми.
— Хей, това стана случайно, аз…
— Махай се оттук.
Човекът я изгледа свирепо, после се отдалечи и слезе с асансьора. Лара пое дълбоко дъх, за да се овладее. Работниците я наблюдаваха.
— Започвайте работа — нареди тя.
Лара обядваше със Сам Гоздън — нюйоркския й адвокат, който подготвяше договорите й.
— Чух, че всичко върви много добре — каза Гоздън.
Лара се усмихна.
— Повече от много добре. Остават ни само още няколко седмици.
— Мога ли да направя едно признание?
— Да, но внимавай да не обвиниш сам себе си.
— Басирах се, че няма да успееш — засмя се той.
— Наистина ли? Защо?
— Предприемачеството на това ниво е мъжка територия. Единствените жени, занимаващи се с недвижими имоти, би трябвало да са дребни бабички със синкави коси, които продават кооперации.
— Значи си се обзалагал срещу мен? — попита Лара.
— Да — усмихна се Сам Гоздън.
Лара се приведе към него.
— Сам…
— Да?
— Никой от екипа ми не може да се обзалага срещу мен. Уволнен си.
Той остана с отворена уста, а Лара стана и излезе от ресторанта.
На другата сутрин, докато караше към строежа, Лара усети, че нещо не е наред. Внезапно разбра какво — тишината. Нямаше шум от чукове и бормашини. Когато пристигна на обекта, не повярва на очите си. Работниците си събираха инструментите и напускаха. Лара бързо се приближи към бригадира, който също си събираше нещата.
— Какво става? — попита тя. — Часът е едва седем.
— Изтеглям си хората.
— Какво приказваш?
— Постъпило е оплакване, мис Камерън.
— Какво оплакване?
— Ударихте ли шамар на един от работниците?
— Какво? — тя бе забравила. — Да. Заслужи си го. Уволних го.
— Общината дала ли ви е разрешение да удряте шамари на хората, които работят за вас?
— Почакай — рече Лара. — Нещата не са така. Той изпусна един гаечен ключ. Едва не ме уби. Сигурно съм избухнала. Съжалявам, но не го искам пак тук.
— Той няма да се върне. Никой от нас няма да се върне.
Лара го гледаше втренчено.
— Това някаква шега ли е?
— Нашият профсъюз не мисли, че е шега — рече бригадирът. — Наредиха ни да напуснем. Напускаме.
— Подписали сте договор.
— Вие го нарушихте. Ако имате оплаквания, обърнете се към профсъюза.
Той понечи да си тръгне.
— Почакай за момент. Казах, че съжалявам. Слушай… готова съм да се извиня на човека и той ще може да се върне на работа.
— Мис Камерън, мисля, че картинката не ви е ясна. Той не иска да се върне. Всички нас ни очакват други работни места. В този град има много работа. Прекалено сме заети, за да позволим на работодателите ни да ни раздават шамари.
Лара го гледаше как си тръгна. Това бе най-ужасният й кошмар. Тя бързо се отправи към канцеларията си, за да съобщи новината на Келър. Преди да успее да проговори, той каза:
— Чух. Досега разговарях по телефона с профсъюза.
— Те какво казаха? — нетърпеливо попита Лара.
— Ще разгледат случая следващия месец.
По лицето на Лара се изписа ужас.
— Следващия месец! Имаме по-малко от два месеца за довършването на сградата.
— Казах им го.
— И какво ти отговориха?
— Че това не е техен проблем.
Лара се отпусна на дивана.
— О, господи, какво ще правим?
— Не знам.
— Може би бихме могли да убедим банката да… — тя видя изражението му. — Предполагам, че не — Лара изведнъж се оживи: — Знам. Можем да наемем друга строителна бригада и да…
— Лара, нито един член на профсъюза няма да припари до този строеж.
— Трябваше да го убия, това копеле.
— Да, това много щеше да помогне — сухо рече Келър.
Лара стана и закрачи из стаята.
— Трябва да кажа на Сам Гоздън да… — изведнъж си спомни. — Не, аз го уволних.
— Защо?
— Няма значение.
Келър разсъждаваше на глас:
— Може би ако намерим добър адвокат… някой с голямо влияние.
— Добра идея. Някой, който може да действа бързо. Познаваш ли такъв?
— Не. Но Сам Гоздън спомена на едно съвещание името Пол Мартин.
— Кой е той?
— Не знам точно, говорихме за профсъюзни проблеми и тогава се спомена името му.
— Знаеш ли в коя фирма работи?
— Не.
Лара позвъни на секретарката си:
— Кати, в Манхатън има един адвокат Пол Мартин. Намери адреса му.
Келър попита:
— Не искаш ли телефона му, за да си уредиш среща?
— Няма време. Не мога да си позволя да седя и да чакам среща. Ще се срещна с него днес. Ако може да ни помогне, добре. Ако не може, трябва да мислим за нещо друго.
Но същевременно Лара си мислеше:
