небостъргач с изискани магазини за продажба на дребно и луксозни жилища над тях.
Тя влезе в болницата и попита за името на корпорацията собственик. Препратиха я в кантората на Роджър Бърнам на Уолстрийт.
— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?
— Чух, че болницата „Манхатън Сентръл“ се продава.
Той изненадано я погледна:
— Къде го чухте?
— Истина ли е това?
— Вероятно — опита се да увърта той.
— Аз може би искам да я купя — каза Лара. — Каква е цената?
— Вижте… Аз изобщо не ви познавам. Не може просто така да дойдете от улицата и да очаквате да обсъждам с вас сделка за деветдесет милиона долара. Аз…
— Деветдесет милиона? — Лара имаше чувството, че цената е твърде висока, но желаеше да притежава този парцел. Щеше да бъде вълнуващо начало. — За такава цена ли ще говорим?
— Няма да говорим за нищо.
Лара подаде на Роджър Бърнам една стодоларова банкнота.
— За какво ми е това?
— За право на закупуване в четиридесет и осем часов срок. Искам само четиридесет и осем часа. Така или иначе не сте готови да обявите, че имотът се продава. Какво губите? Ако приема цената, която искате, вие ще получите своето.
— Не знам нищо за вас.
— Обадете се в Мъркънтайл Банк в Чикаго. Търсете председателя Боб Ванс.
Той я изгледа продължително, поклати глава и промърмори нещо, от което се разбра думата „луди“. Лично потърси телефонния номер. Лара чакаше, докато секретарката му го свърза с Боб Ванс.
— Мистър Ванс? Тук е Роджър Бърнам от Ню Йорк. При мен е мис… — той я погледна.
— Лара Камерън.
— Лара Камерън е тук. Проявява интерес към закупуването на наш имот и казва, че вие я познавате — той млъкна и се заслуша.
— Така ли?… Разбирам… Наистина ли?… Не, не знаех това… Добре… Добре — след известно време рече: — Много ви благодаря.
Затвори телефона и се вторачи в Лара.
— Изглежда, че сте направили много силно впечатление в Чикаго.
— Имам намерение да направя силно впечатление в Ню Йорк.
Бърнам погледна стодоларовата банкнота.
— Какво би трябвало да правя с това?
— Купете си кубински пури. Ще получа ли правото на закупуване, ако приема цената ви?
Той я гледаше изпитателно:
— Малко е необичайно, но — добре, ще ви дам четиридесет и осем часа.
Трябва да действаме много бързо — каза Лара Камерън. — Имаме само четиридесет и осем часа, за да организираме финансирането.
— Разполагаш ли с някакви цифри?
— Деветдесет милиона за имота и приблизително още двеста милиона за разрушаването на болницата и строежа на сградата.
Келър я зяпна:
— Това са двеста и деветдесет милиона долара!
— Винаги си смятал бързо — подхвърли Лара.
Той не обърна внимание на думите й.
— Лара, откъде ще дойдат толкова пари?
— Ще вземем на заем. С допълнителната гаранция от Чикаго и новия имот това няма да е проблем.
— Но рискът е голям. Стотици неща могат да се объркат. Залагаш всичко, което имаш…
— Точно това е вълнуващото — заяви Лара. — Да рискуваш — и да спечелиш.
Да се уреди финансиране на строеж в Ню Йорк бе дори по-лесно отколкото в Чикаго. Кметът Кох бе въвел данъчна програма, наречена 412-А, според която предприемач, строящ на мястото на функционално негодна сграда, може да поиска освобождаване от данък, без да плаща данъци през първите две години.
Банките и спестовните каси провериха кредита на Лара и изразиха готовност да започнат бизнес с нея.
Преди изтичането на четиридесетте и осем часа Лара влезе в кабинета на Бърнам и му връчи чек за три милиона долара.
— Това е първата вноска по сделката — каза тя. — Приемам цената, която поискахте. Между другото можете да задържите стоте долара.
Следващите шест месеца Келър работи с банките по финансирането, а Лара — с архитектите по проектирането.
Всичко вървеше гладко. Архитектите, строителите, служителите, които се занимаваха с маркетинга, бяха в график. Работата по събарянето на болницата и строежът на новата сграда щеше да започне през април. Лара бе неспокойна. Всяка сутрин в шест часа тя бе на терена и наблюдаваше израстването на новото здание. Изпитваше неудовлетвореност, защото на този етап то принадлежеше на строителите. За нея нямаше никаква работа. Тя бе свикнала да действа. Харесваше й да работи едновременно по пет-шест проекта.
— Защо не се огледаме за друга сделка? — попита тя Келър.
— Защото си затънала до уши в тази. Дори само ако си поемеш по-дълбоко дъх, всичко това може да се срути. Знаеш ли, че си заложила всичко до последното си пени за построяването на тази сграда? Ако нещо се обърка…
— Нищо няма да се обърка — тя наблюдаваше изражението му. — Какво те безпокои?
— Споразумението, което подписа със спестовната каса…
— Е, какво? Нали уредихме финансирането?
— Не ми харесва клаузата относно датата на завършване на строежа. Ако сградата не е готова до петнадесети март, тя става тяхна собственост, а ти губиш всичко.
Лара си спомни за строежа в Глейс Бей и за приятелите, които се заловиха за работа и го завършиха заради нея. Но това беше друго нещо.
— Не се тревожи. Строежът ще бъде завършен навреме. Убеден ли си, че не можем да се огледаме за друг проект?
Лара разговаряше със служителите, които се занимаваха с маркетинга.
— Договорите за долните магазини вече са подписани — каза й директорът по маркетинга. — Повече от половината жилища също са купени. По наши изчисления ще сме продали три четвърти от тях още преди завършването на сградата, а останалите малко след това.
— Искам всички да бъдат продадени преди завършването на строежа — каза Лара. — Засилете рекламата.
— Добре.
Келър влезе в кабинета.
— Признавам, че беше права, Лара. Строежът върви по график.
— Ще бъде машина за пари.
На шестнадесети януари — шестдесет дни преди пусковия срок — бяха завършени стените и работниците започнаха да инсталират електрическата мрежа и канализацията.
Лара стоеше и наблюдаваше мъжете, работещи високо горе на скелето. Един работник спря, извади
