— Предполагам, че може. Бих могъл да наклоня тази страна на сградата и да я уравновеся от другата страна. Разбира се, ще има по-добър вид, ако не се налага да правим това…
— Но би могло да стане — упорстваше Лара.
— Да.
— Лара, казах ти, че можем да го принудим да напусне — рече Келър.
Лара поклати глава.
— Изкупихме всички други, нали?
Келър кимна:
— И още как. Ти си гордата собственичка на магазин за дрехи, шивачница, магазин за канцеларски принадлежности, дрогерия, пекарница…
— Добре — отсече Лара. — Наемателите на новата многоетажна сграда ще имат кафене, където да се отбиват. А също и ние. „Хейли“ остава.
На рождения ден на баща й Лара каза на Келър:
— Хауард, искам да ми направиш една услуга.
— Разбира се.
— Искам да отидеш в Шотландия вместо мен.
— Ще строим ли нещо в Шотландия?
— Ще купим един замък.
Той я слушаше мълчаливо.
— В планините има едно място, което се нарича Лох Морлих. То се намира по пътя от Гленмор за Авимор. В този район има много замъци. Купи един.
— Нещо като лятна резиденция?
— Нямам намерение да живея там. Искам да погреба баща си.
Келър повтори бавно:
— Искаш да купя замък в Шотландия, за да погребеш там баща си?
— Точно така. Нямам време да отида лично. Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя. Баща ми е погребан в гробището „Грийнуд“ в Глейс Бей.
За пръв път Келър получи някаква представа за чувствата на Лара към семейството й.
— Сигурно много си обичала баща си.
— Ще го направиш ли заради мен?
— Разбира се.
— След като го погребете, намери някой, който да се грижи за гроба.
След три седмици Келър се върна от Шотландия и каза:
— Всичко е уредено. Притежаваш един замък. Баща ти е погребан на неговата територия. Мястото е красиво — недалеч от хълмовете, а наблизо има малко езеро. Ще ти хареса. Кога ще отидеш там?
Изненадана, Лара вдигна поглед към него:
— Аз? Няма да ходя там — отговори тя.
ЧАСТ ВТОРА
X
През 1984 година Лара Камерън реши, че е време да завладее Ню Йорк. Сподели плана си с Келър, който се ужаси.
— Тази идея не ми харесва — категорично заяви той. — Ти не познаваш Ню Йорк. Аз също. Това е друг град, Лара. Ние…
— Така ми казваха, когато дойдох от Глейс Бей в Чикаго — припомни му Лара. — Сградите са едни и същи, независимо дали ги строиш в Глейс Бей, Чикаго, Ню Йорк или Токио. Правилата на играта са еднакви за всички.
— Но тук се справяш великолепно — запротестира Келър. — Какво точно искаш?
— Казах ти. Нещо повече. Искам името ми да се появи на нюйоркския хоризонт. Ще построя и „Камерън Плаза“, и „Камерън Сентър“. А един ден ще издигна и най-високия небостъргач в света. Това е, което искам. „Камерън Ентърпрайзис“ се мести в Ню Йорк.
Ню Йорк преживяваше период на строителен бум и бе населен с гиганти в областта на недвижимите имоти като Зекендорф, Хари Хелмзли, Доналд Тръмп, фамилиите Юрис и Рудин.
— Ще влезем в техния клуб — каза Лара на Келър.
Настаниха се в „Риджънси“ и започнаха да опознават града.
Лара не можеше да възприеме размерите и динамиката на оживения метрополис. Приличаше й на каньон от небостъргачи, през който текат реки от автомобили.
— В сравнение с това Чикаго прилича на Глейс Бей.
Лара нямаше търпение да започне.
— Най-напред трябва да съберем хора. Ще намерим най-добрия адвокат по недвижими имоти в Ню Йорк. След това — отличен ръководен екип. Разбери с кого работи Рудин. Виж дали не можеш да привлечеш някой от тях.
— Добре.
— Ето списък на сгради, които ми харесват. Проучи кои са архитектите им. Искам да се запозная с тях.
Келър започна да се заразява от въодушевлението на Лара.
— Ще открия кредитен лимит в някои банки. С авоарите, които имаме в Чикаго, това няма да представлява проблем. Ще се свържа с някои спестовни каси и посредници на недвижими имоти.
— Чудесно.
— Лара, преди да се впуснем в това, не мислиш ли, че трябва да решиш какъв ще бъде следващият ти проект?
Лара го погледна невинно и попита:
— Не ти ли казах? Ще купим болницата „Манхатън Сентръл“.
Няколко дни преди това Лара седеше в един фризьорски салон на Медисън Авеню. Докато й правеха косата, тя дочу разговора от съседната кабинка.
— Ще ни липсвате, мисис Уокър.
— И вие на мен, Дарлин. От колко време идвам тук?
— Почти петнадесет години.
— Времето наистина лети, нали? Ще ми е мъчно за Ню Йорк.
— Кога напускате?
— Веднага. Днес сутринта получихме известието, че ни затварят. Представяте ли си — да затворят болница като „Манхатън Сентръл“, защото нямали пари! Работих в нея като инспектор почти двадесет години и сега да ми съобщят с бележка, че всичко е свършено! Човек би предположил, че ще имат любезността да му го кажат лично, нали? Накъде върви светът!?
Лара напрегнато слушаше.
— Във вестниците не видях нищо за затварянето на болницата.
— Пазят го в тайна. Искат да го съобщят най-напред на служителите.
Фризьорката бе изсушила само половината й коса, но Лара стана.
— Не съм свършила, мис Камерън.
— Няма нищо — отвърна Лара, — бързам.
Болницата „Манхатън Сентръл“ беше порутено, грозно здание в Ийст Сайд и заемаше цялата площ между две пресечки. Лара дълго се взира в него, но в представата си виждаше величествен нов
