секретарка.
Секретарката се колебаеше.
— Ами, аз… един момент — тя влезе в кабинета и след миг се появи.
— Моля, заповядайте.
Когато Лара влезе, Пол Мартин вдигна очи към нея.
— С какво мога да ви услужа?
— Дойдох да ви благодаря.
— За какво?
— За… за това, че оправихте нещата с профсъюза.
Той се намръщи.
— Не знам за какво става дума.
— Тази сутрин работниците се върнаха. Всичко е прекрасно. Строежът върви по график.
— Е, поздравявам ви.
— Ако ми изпратите вашата сметка…
— Мис Камерън, мисля, че бъркате нещо. Радвам се, че въпросът е уреден, но нямам нищо общо с това.
Лара дълго го гледа.
— Добре… извинете, че ви обезпокоих.
— Няма нищо.
Той я наблюдаваше, докато излизаше от кабинета. След миг се появи секретарката му.
— Мис Камерън остави едно пакетче за вас, мистър Мартин.
Пакетчето бе завързано с ярка панделка. Любопитен, той го отвори. Вътре имаше сребърен рицар в пълни доспехи, готов да тръгне на бой. Извинение.
Ала това бе много, много отдавна в старата родина — Сицилия.
XII
Джибелина, Сицилия, 1879 г.
Семейство Мартини бяха пришълци в малкото сицилианско селце Джибелина. Околността бе запустяла — безплодна земя на смъртта, изгаряща под палещото, безпощадно слънце — пейзаж, рисуван от художник садист. Тук, където големите имения бяха собственост на едрите земевладелци, Мартини купиха малка ферма и се опитаха да я стопанисват сами.
Един ден при Джузепе Мартини се отби някакъв надзирател.
— В малката ти ферма земята е прекалено камениста — рече той. — Няма да можеш да преживяваш от отглеждане на маслини и грозде.
— Не се грижи за мен — отвърна Мартини, — цял живот това съм правил.
— Ние всички се безпокоим за теб — настояваше онзи. — Дон Вито има хубава земя и е готов да ти даде под аренда.
— Чувал съм за дон Вито и земята му — изсумтя Джузепе Мартини. — Ако подпиша с него договор за земята, той ще ми вземе три четвърт от реколтата и ще ми иска сто процента лихва за семената. И аз ще се окажа без нищо като ония глупаци, които имат вземане-даване с него. Предай му, че съм казал: „Не, благодаря.“
— Правиш голяма грешка, синьоре. Тук е опасно. Стават сериозни злополуки.
— Заплашваш ли ме?
— Не, разбира се. Просто изтъкнах…
— Махай се от земята ми — рече Джузепе Мартини.
Мъжът дългото гледа, после тъжно поклати глава.
— Упорит човек си.
Иво — малкият син на Джузепе, попита:
— Кой беше този татко?
— Надзирател при един от големите земевладелци.
— Не ми харесва — каза момченцето.
— И на мен също, Иво.
На следващата нощ посевите на Джузепе Мартини изгоряха, а малкото му добитък изчезна.
Тогава той направи втората си грешка — отиде в полицията.
— Искам защита — каза той.
Полицейският началник безстрастно го изучаваше.
— Затова сме тук — отвърна той. — Какъв проблем имате, синьоре?
— Миналата нощ хората на дон Вито запалиха посевите ми и откраднаха добитъка ми.
— Това е сериозно обвинение. Можете ли да го докажете?
— Негов надзирател идва при мен и ме заплаши.
— Каза ли ви, че ще запалят посевите и ще откраднат добитъка?
— Не, разбира се — отвърна Джузепе Мартини.
— Какво ви каза?
— Да се откажа от земята си и да наема земя от дон Вито.
— И вие отказахте?
— Естествено.
— Синьоре, дон Вито е много важен човек. Да не искате да го арестувам само защото ви е предложил от своята богата земя?
— Искам да ме защитите — настоя Джузепе Мартини. — Няма да им позволя да ме прогонят от собствената ми земя.
— Съчувствам ви, синьоре. Непременно ще видя какво мога да направя.
— Ще ви бъда благодарен.
— Считайте въпроса за уреден.
На другия ден следобед, връщайки се от града, малкият Иво видя пет-шест конници, които се приближаваха към бащината му ферма. Те слязоха от конете и влязоха вътре. След миг извлякоха баща му навън. Един от мъжете извади пушка.
— Ще ти дадем възможност да избягаш. Тичай!
— Не! Тази земя е моя. Аз…
Иво видя как мъжът стреля в земята до краката на баща му.
— Бягай!
Джузепе Мартини започна да тича. Пъдарите яхнаха конете и започнаха да обикалят около него, надавайки викове. Ужасен, Иво се скри и наблюдаваше страшната сцена, която се разиграваше пред очите му.
Ездачите гледаха мъжа, който тичаше през полето, опитвайки се да избяга. Всеки път, когато той стигаше до края на коларския път, някой от тях препускаше да го пресрещне и го поваляше на земята. Селянинът бе окървавен и изтощен. Тичаше все по-бавно.
Мъжете решиха, че достатъчно са се забавлявали. Един от тях прехвърли въже около врата на човека и го повлече към кладенеца.
— Защо? — ахна той. — Какво съм направил.
— Отишъл си в полицията. Не трябваше да го правиш.
Смъкнаха панталоните на жертвата и докато другите го държаха, един извади нож.
— Нека това да ти е за урок.
