— Разбира се. И какво ще пише на тях?
— Мис Лара Камерън, а под името — Предприемач, недвижими имоти.
— Да, мис Камерън. Мога да ви ги приготвя след два дни.
— Не, искам ги днес следобед.
Следващата й стъпка бе да опознае града.
Лара вървеше пеш по Мичиган Авеню, по Стейт Стрийт и Ла Сал, разхождаше се по Лейк Шор Драйв, бродеше из Линкълн Парк, където имаше зоологическа градина, игрище за голф и лагуна. Посети търговския център Мърчандайз Март, отиде в Кроч-Бретано и купи книги за Чикаго. Четеше за видни личности, установили се в Чикаго — Карл Сандбърг, Франк Лойд Райт, Луис Съливан, Сол Белоу. Прочете за видните родове, първооснователи на Чикаго, като Джон Беърдс, Гейлорд Донъли, Маршъл Фийлд, Потър Палмър и Уолгрийн. Минаваше край техните къщи на Лейк Шор Драйв и край огромните им имения в предградието Лейк Форест. Посети Саут Сайд и там се почувства като у дома си сред многобройните етнически групи — шведи, поляци, ирландци, литовци. Напомни й за Глейс Бей.
Лара отново заброди по улиците оглеждайки сградите с табели „Продава се“. Срещна се с посочените на тях посредници.
— Каква е цената?
— Осемдесет милиона долара…
— Шестдесет милиона долара…
— Сто милиона долара…
Нейните три милиона й се струваха все по-незначителни. Лара седеше в хотелската стая, обмисляйки съществуващите възможности. Можеше да построи малък хотел в някой от бедняшките квартали или да се върне вкъщи. И двата варианта не й допадаха.
На следващата сутрин Лара влезе в една банка на Ла Сал Стрийт. Приближи се до чиновника зад гишето:
— Моля ви, бих искала да говоря с вашия заместник-председател.
Тя му подаде визитката си.
След пет минути седеше в кабинета на Том Питърсън — отпуснат мъж на средна възраст с нервен тик. Той разглеждаше визитката й.
— С какво мога да ви бъда полезен, мис Камерън?
— Смятам да построя хотел в Чикаго. Ще ми трябва заем.
Той мило й се усмихна:
— Ние затова сме тук. Какъв точно ще бъде хотелът, който желаете да построите?
— Красив хотел, тип бутик в хубав район.
— Звучи ми интересно.
— Трябва да ви кажа, че имам само три милиона долара в наличност, а…
Той се усмихна:
— Няма проблеми.
Тя потръпна от вълнение.
— Наистина ли?
— Три милиона могат да свършат много работа, ако знаете какво да правите с тях — той погледна часовника си. — Но сега имам друга среща. Не може ли да се видим за вечеря и да обсъдим въпроса?
— Разбира се — отвърна Лара. — Чудесно.
— Къде сте отседнали?
— В „Палмър Хаус“.
— Да ви взема ли в осем часа?
Лара се изправи.
— Много ви благодаря. Не можете да си представите колко ме зарадвахте. Честно казано, бях започнала да губя надежда.
— Няма защо — отвърна той. — Аз ще се погрижа за вас. В осем часа.
Том Питърсън взе Лара от хотела и я заведе на вечеря в „Енричи“. Когато седнаха, той рече:
— Знаете ли, радвам се, че се обърнахте към мен. Можем да направим много един за друг.
— Така ли?
— Да. Не че в града ни липсват, но по-хубав задник от твоя не съм виждал, сладурче. Можеш да отвориш луксозен бардак и да задоволяваш, скъпа…
Лара се вцепени:
— Моля?
— Ако събереш още пет-шест момичета, ние…
Лара бе изчезнала.
На другия ден тя посети още три банки. Когато обясни плановете си на директора на първата, той каза:
— Ще ви дам един много добър съвет — забравете това. Предприемачеството в областта на недвижимите имоти е мъжка работа. В нея няма място за жени.
— И защо? — глухо попита Лара.
— Защото трябва да работите с шайка грубияни с чувство за превъзходство, понеже са мъже. Жива ще ви изядат.
— Но в Глейс Бей не ме изядоха.
Той се приведе напред:
— Ще ви издам една малка тайна. Чикаго не е Глейс Бей.
В следващата банка директорът й каза:
— Ще се радваме да ви услужим, мис Камерън, но това, което сте намислили, разбира се, е невъзможно. Бих ви предложил да вложите парите си при нас и ние да ги инвестираме в…
Преди да завърши изречението, Лара бе напуснала кабинета му.
В третата банка я поканиха в кабинета на Боб Ванс — приятен на вид мъж с прошарена коса, който изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда председател на банка. В стаята присъстваше още един блед, слаб, русоляв, облечен в измачкан костюм мъж, който изглеждаше съвсем не на място.
— Това е Хауард Келър — един от нашите заместник-председатели, мис Камерън.
— Приятно ми е.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Боб Ванс.
— Имам намерение да построя хотел в Чикаго и търся финансиране — отвърна Лара.
Боб Ванс се усмихна:
— Дошла сте, където трябва. Имате ли предвид определен терен?
— Знам в общи линии в кой район искам да бъде — близо до центъра, не много далеч от Мичиган Авеню…
— Отлично.
Лара му обясни идеята си.
— Мисля, че е интересно — каза Ванс. — И с каква сума разполагате?
— Три милиона долара. За останалото искам да взема заем.
Той се замисли.
— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Вашият проблем е, че имате големи идеи, но малка кесия. Ала ако искате да инвестираме вашите средства…
— Не, благодаря — отвърна Лара. — Благодаря, че ми отделихте от времето си. Довиждане, господа — обърна се и излезе от кабинета, кипейки от гняв.
В Глейс Бей три милиона долара бяха състояние, тук не ги смятаха за нищо. Когато излезе на улицата,
