Звездите светят над нас

— Време е да си купиш нови обувки.

— Казах ти, че няма да излизам.

— Знам, бебчо. Но когато поискаш, обувките ти ще са готови.

Филип я прегърна силно.

— Не те заслужавам.

— Нали все това ти повтарям.

Съвещаваха се в кабинета й. Хауард Келър рече:

— Губим търговския център в Лос Анжелос. Банките са решили да си събират кредитите.

— Не могат да го направят.

— Правят го — рече Келър. — Прекалено много сме се разпрострели.

— Можем да изплатим заемите, ако вземем такъв срещу някоя от другите сгради.

Келър търпеливо обясни:

— Лара, вече си затънала до гуша. Предстои ти изплащане на шестдесет милиона кредит за небостъргача.

— Знам, но пусковият срок е само след четири месеца. Ще можем да прехвърлим заема. Строежът е в графика, нали?

— Да — Келър я гледаше замислен. Никога не би задала този въпрос преди една година. Щеше да знае точно как върви всичко. — Мисля, че ще е по-добре ако прекарваш повече време в канцеларията си. Много неща започнаха да се объркват. Някои решения можеш да вземеш само ти.

Лара кимна.

— Добре — неохотно рече тя. — Ще дойда утре сутрин.

— Уилям Елърби ви търси по телефона — съобщи Мариан.

— Кажи му, че не мога да говоря с него — Филип я гледаше как тя се отправи обратно към телефона.

— Съжалявам, мистър Елърби, но мистър Адлър не може да се обади в момента. Да му предам ли нещо? — тя се заслуша за малко. — Ще му кажа. Благодаря — остави слушалката и погледна Филип. — Той наистина много би искал да обядвате заедно.

— Сигурно иска да разговаря за комисионите, които вече не получава от мен.

— Вероятно сте прав — меко рече Мариан. — Сигурна съм, че ви мрази, защото са ви нападнали.

Филип тихо каза:

— Съжалявам. Така ли прозвуча?

— Да.

— Как ме търпиш?

Мариан се усмихна.

— Не е толкова трудно.

На другия ден Уилям Елърби отново се обади. Филип не беше в стаята. Мариан поговори няколко минути с него, после потърси Филип.

— Беше мистър Елърби.

— Следващият път му кажи да престане да се обажда.

— Може би трябва да му го кажете сам — отвърна Мариан. — Ще обядвате с него в четвъртък в един часа.

— Какво?

— Той предложи в „Льо Сирк“, но според мен ще бъде по-добре в някой по-малък ресторант — тя погледна бележника в ръката си: — Ще ви чака в ресторанта на Фу в един. Ще уредя Макс да ви закара.

Филип я бе зяпнал, вбесен.

— Уредила си ми среща за обед, без да ме питаш?

Тя спокойно отговори:

— Ако бях попитала, щяхте да откажете. Ако искате, можете да ме уволните.

Той дълго и гневно я изгледа, после по лицето му бавно се изписа усмивка.

— Знаещ ли, отдавна не съм ял китайска кухня.

Когато Лара се върна от работа, Филип й каза:

— В четвъртък ще отида на обяд с Елърби.

— Чудесно, скъпи! Кога го реши?

— Мариан го реши вместо мен. Смята, че за мен ще бъде добре да изляза навън.

— Така ли? — „Но не искаше да излезеш, когато аз ти предлагах.“ — Много мило от нейна страна.

— Да. Тази жена си я бива.

„Колко съм глупава, мислеше Лара. Не биваше да ги сближавам така. Точно сега Филип е прекалено уязвим.“ В този миг Лара разбра, че трябва да се отърве от Мариан.

На другия ден, когато Лара се прибра, Филип и Мариан играеха табла.

„Нашата игра“, помисли Лара.

— Как мога да те бия, когато непрекъснато хвърляш чифтове? — питаше, смеейки се, Филип.

Лара стоеше на прага и ги гледаше. Отдавна не бе чувала смеха на Филип.

Мариан вдигна поглед и я видя.

— Добър вечер, мисис Адлър.

Филип скочи прав.

— Здравей, скъпа — той я целуна. — Ще ми смъкне гащите от бой.

„Но аз не бих го позволила“, рече си Лара.

— Ще имате ли нужда от мен тази вечер, мисис Адлър?

— Не, Мариан. Можеш да си вървиш. Ще се видим утре сутрин.

— Благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ, Мариан.

Наблюдаваха я как си тръгна.

— Тя ми е добра компания — рече Филип.

Лара го погали по бузата.

— Това ме радва, скъпи.

— Как вървят нещата в службата?

— Добре — тя нямаше намерение да обременява Филип с проблемите си. Налагаше се да отлети до Рино и отново да говори пред Комисията по хазарта. Ако я принудеха, трябваше да намери начин да оцелее и след забраната на хазартните игри в хотела, но щеше да бъде много по-лесно, ако можеше да ги разубеди.

— Филип, опасявам се, че ще се наложи да прекарвам повече време в службата. Хауард не може да решава всичко сам.

— Няма проблеми. Ще се оправя.

— След ден-два ще пътувам до Рино. Не искаш ли да дойдеш с мен?

Филип поклати глава:

— Още не съм готов — той погледна осакатената си лява ръка. — Още не.

— Добре, любими. Няма да отсъствам повече от два-три дни.

Когато рано на другата сутрин Мариан дойде на работа, Лара я чакаше. Филип още спеше.

— Мариан… знаеш ли диамантената гривна, която мистър Адлър ми подари за рождения ден?

— Да, мисис Адлър.