— Готово, скъпи. Ще бъдеш най-красивият мъж там.
— Благодаря.
— По-добре да се обличам — рече Лара. — Кметът не обича да го карат да чака.
— Ще бъда в библиотеката — каза й Филип.
След тридесет минути Лара влезе в библиотеката. Изглеждаше възхитително. Носеше красива бяла рокля от Оскар де ла Рента. На китката й беше диамантената гривна, подарена й от Филип.
Филип не можа да заспи в събота през нощта. Гледаше Лара в леглото и се чудеше как е могла да обвини Мариан, че е откраднала гривната. Знаеше, че трябва открито да разговаря е нея, но преди това би искал да поговори с Мариан.
Рано сутринта в неделя, докато Лара все още спеше, Филип тихо се облече и излезе от апартамента. Взе такси до дома на Мариан. Позвъни на вратата и зачака. Сънлив глас попита:
— Кой е?
— Филип. Трябва да говоря с теб.
Вратата се отвори и се появи Мариан.
— Филип? Какво се е случило?
— Трябва да поговорим.
— Влез.
Той влезе в жилището.
— Съжалявам, че те събудих, но това е важно.
— Какво е станало?
Той пое дълбоко дъх.
— Беше права за гривната. Лара я носеше снощи. Дължа ти извинение. Мислех… може би… че ти… Просто искам да ти кажа, че съжалявам.
Мариан тихо промълви:
— Разбира се, че би й повярвал. Тя ти е жена.
— Днес сутринта ще говоря направо с Лара за това, но първо исках да чуя теб.
Мариан се обърна към него.
— Радвам се, че си решил така. Не искам да обсъждаш този въпрос с нея.
— Защо? — попита Филип. — И защо го е направила?
— Не разбираш, нали?
— Честно казано — не. Няма никакъв смисъл.
— Мисля, че аз я разбирам по-добре, отколкото ти. Лара е лудо влюбена в теб. Би направила всичко, за да те задържи. Ти сигурно си единственият човек, когото е обичала през целия си живот. Тя има нужда от теб. А мисля, че и ти имаш нужда от нея. Ти много я обичаш, нали, Филип?
— Да.
— Тогава нека да забравим всичко това. Ако й поставиш този въпрос, няма да направиш нищо, само ще влошиш нещата между вас двамата. Мога лесно да си намеря друга работа.
— Но това не е честно спрямо теб, Мариан.
Тя криво се усмихна.
— Животът невинаги е справедлив, нали? —
— Но тогава поне ме остави да направя нещо за теб. Нека ти дам пари, за да…
— Благодаря ти, но не.
Искаше да му каже толкова много неща, ала знаеше, че е безнадеждно. Той беше влюбен. Тя каза:
— Върни се при нея, Филип.
Строежът се намираше в Чикаго на Уобаш Авеню, южно от центъра на града. Това беше двадесет и пет етажна сграда, изградена до половина. Една полицейска кола без отличителни знаци спря на ъгъла и от нея слязоха двама детективи. Приближиха се и спряха един от минаващите работници.
— Къде е техническият ръководител?
Той посочи едър, плещест мъж, който ругаеше един работник.
— Ей го там.
Детективите отидоха при него:
— Вие ли ръководите тук?
Той се обърна и нетърпеливо отвърна:
— Не само ръководя, но и съм много зает. Какво искате?
— Имате ли във вашата бригада човек на име Джеси Шоу?
— Шоу? Разбира се. Ето го там горе — той посочи един мъж, работещ на желязното скеле десетина етажа по-нагоре.
— Бихте ли го повикали да слезе, моля?
— По дяволите, не. Той има работа…
Един от детективите извади значката си.
— Извикайте го долу.
— Какво има? Загазил ли е Джеси?
— Не. Просто искаме да поговорим с него.
— Добре — ръководителят се обърна към един от мъжете, работещ наблизо. — Качи се горе и кажи на Джеси да слезе тук.
— Дадено.
След няколко минути Джеси Шоу се приближи към двамата детективи.
— Тези мъже искат да говорят с теб — рече ръководителят и се отдалечи.
Джеси се ухили на двамата.
— Благодаря. Почивката ще ми дойде добре. С какво мога да ви бъда полезен?
Един от детективите извади ръчен часовник.
— Твой ли е този часовник?
Усмивката на Шоу угасна:
— Не.
— Сигурен ли си?
— Аха — той посочи китката си. — Аз нося „Сейко“.
— Но ти си заложил този часовник.
Шоу се поколеба.
— О, да. Копелето ми даде само петстотин за него. Той струва поне…
— Каза, че часовникът не е твой.
— Така е. Не е мой.
— Откъде го взе?
— Намерих го.
— Наистина ли? Къде?
— На тротоара близо до сградата, в която живея — той се вживяваше постепенно в измислицата си. — Лежеше в тревата. Излязох от колата си и ето ти — слънцето падаше върху гривната и тя блестеше. Затова и го видях.
— Имал си късмет, че денят не е бил облачен.
— Да.
— Мистър Шоу, обичате ли да пътувате?
— Не.
— Лошо. Ще направите малко пътуване до Ню Йорк. Ще ви помогнем да си съберете багажа.
Когато отидоха в апартамента на Шоу, двамата детективи започнаха да разглеждат наоколо.
— Стойте! — викна Шоу. — Момчета, имате ли заповед за обиск?
