— Бих искал да видите сама.
— Тръгвам.
Лара се обади на Келър.
— Хауард, отново е възникнал някакъв проблем в „Камерън Тауърс“. Ще мина да те взема.
След половин час двамата пътуваха към строежа.
— Тили не каза ли какъв е проблемът? — попита Келър.
— Не, но аз вече не вярвам в нещастни случайности. Мислех за това, което ти ми каза. Стив Мърчисън ужасно искаше този имот, но аз му го отнех.
Когато пристигнаха на обекта, видяха каси с огромни оцветени стъклени плоскости. Продължаваше разтоварването на още каси от камиони. Тили забърза към Лара и Келър.
— Радвам се, че дойдохте.
— Какъв е проблемът?
— Това не са стъклата, които сме поръчали. Сгрешен е и цветът, и размерите. Няма начин да паснат на строежа ни.
Лара и Келър се спогледаха.
— Не може ли да ги режем на място? — попита Келър.
Тили поклати глава.
— В никакъв случай. Ще получим планина от силикат.
Лара проговори:
— На кого сме ги поръчали?
— На „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“.
— Ще им се обадя. Какъв да бъде крайният срок?
Тили започна да пресмята.
— Ако ги доставят до две седмици, ще можем да се вместим в графика. Ще видим зор, но ще успеем.
— Да вървим — обърна се Лара към Келър.
Ото Карп беше директорът на „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“. Той веднага взе телефона.
— Да, мис Камерън? Разбрах, че имате някакъв проблем.
— Не — рязко отвърна Лара, — вие имате проблем. Доставили сте несъответстващи стъкла. Ако до две седмици не получа правилната поръчка, ще ви съдя, докато ви ликвидирам. Бавите строеж за триста милиона долара.
— Не разбирам. Бихте ли почакали малко, моля?
Той се бави почти пет минути и когато отново се обади по телефона, каза:
— Ужасно съжалявам, мис Камерън. Поръчката е била погрешно записана. Станало е…
— Не ме интересува какво е станало — прекъсна го Лара. — Това, което искам, е да изпълните и да доставите поръчката ни.
— Ще се радвам да го направя.
Лара изпита чувство на облекчение.
— Кога най-бързо можем да я получим?
— След два или три месеца.
— Два или три месеца! Невъзможно? Трябва ни сега.
— Бих бил щастлив да ви услужа, но за нещастие доста сме закъснели с поръчките — каза Карп.
— Не ме разбрахте — рече Лара. — Случаят е спешен…
— Оценявам го, разбира се. Ще направим всичко възможно. Ще получите поръчката след два или три месеца. Съжалявам, но не можем по-скоро.
Лара трясна слушалката.
— Не мога да повярвам — тя погледна Тили. — Не можем ли да го поръчаме на друга компания?
Тили потърка с ръка челото си.
— Не и за толкова кратък срок. Ако се обърнем към някой друг, трябва да се започне отначало, а другите им клиенти ще бъдат преди нас.
Келър каза:
— Лара, мога ли да поговоря с теб за минута? — той я дръпна настрана: — Не ми е приятно да ти го предложа, но…
— Продължавай.
— … може би твоят приятел Пол Мартин има връзки някъде там. Или може би познава някой.
Лара кимна:
— Добра идея, Хауард. Ще проверя.
След два часа Лара седеше в кабинета на Пол Мартин.
— Не знаеш колко съм щастлив, че ми се обади — каза адвокатът. — Мина толкова време. Господи, изглеждаш прекрасно, Лара.
— Благодаря ти, Пол.
— Какво мога да направя за теб?
Колебливо, Лара промълви:
— Изглежда, че всеки път, когато съм в беда, идвам при теб.
— Аз винаги съм бил на твое разположение, нали?
— Да. Ти си добър приятел — тя въздъхна. — Точно сега ми е нужен добър приятел.
— Какъв е проблемът? Отново стачка?
— Не. Става дума за „Камерън Тауърс“.
Той се намръщи:
— Чух, че върви по график.
— Да. Или поне досега. Мисля, че Стив Мърчисън се опитва да саботира строежа. Замислил е вендета срещу мен. Внезапно на строежа започнаха да се объркват много неща. Досега успявахме да се оправим. Сега… имаме сериозен проблем. Може да отложи пусковия ни срок. Тогава двама от най-големите ни наематели ще се откажат. Не мога да позволя да се случи това.
Тя въздъхна дълбоко, опитвайки се да овладее гнева си.
— Преди шест месеца поръчахме оцветено стъкло на „Ню Джързи Панел енд Глас Къмпани“. Получихме доставката тази сутрин. Не беше това, което сме поръчали.
— Обади ли им се?
— Да, но те ми говорят за два или три месеца. Това стъкло ми трябва след четири седмици. Докато не го поставят, хората няма какво да правят. Спряха работа. Ако сградата не е завършена в срок, ще загубя всичко, което имам.
Пол Мартин я погледна и тихо каза:
— Не, няма. Нека видя какво мога да направя.
Заля я чувство на облекчение.
— Пол… аз… — трудно й беше да го изрази с думи. — Благодаря ти.
Той взе ръката й в своята и се усмихна. — Динозавърът все още е жив. До утре ще имам някаква новина за теб.
На другата сутрин личният телефон на Лара иззвъня за пръв път от месеци наред. Тя нетърпеливо го вдигна:
— Пол?
— Здравей, Лара. Поговорих си с някои от моите приятели. Няма да е лесно, но ще стане. Обещаха да го доставят след една седмица, считано от понеделник.
В деня, когато очакваше доставката на стъклото, Лара отново се обади на Пол Мартин.
— Стъклата все още не са дошли, Пол.
— О? — мълчание. — Ще проверя — гласът му стана по-нежен. — Знаеш ли, единственото хубаво нещо на всичко това е, че отново разговарям с теб, бебче.
