Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака
На Атанас и Вера с обич
Специална благодарност на моята помощничка Мери Лангфорд за безценния й принос.
Пролог
Соня Фербрюге нямаше представа, че това ще е последният й ден на земята. Тя си проправяше път през морето от туристи, което преливаше от тротоарите на Унтер ден Линден. „Не се паникьосвай — повтаряше си. — Трябва да запазиш самообладание“.
Електронното съобщение от Франц я беше ужасило. „Бягай, Соня! Иди в хотел «Артемизия». Там ще си в безопасност. Чакай, докато се свърж…“
Текстът прекъсваше. Защо Франц не го бе довършил? Какво можеше да е станало?
Фрау Фербрюге наближаваше Бранденбургишещрасе, където се намираше „Артемизия“, хотел само за жени. „Там ще чакам Франц и той ще ми обясни какво става“ — помисли си тя.
Когато стигна до следващия ъгъл, светна червен светофар и Соня Фербрюге спря. Някой от навалицата се блъсна в нея и тя политна на улицата. „Verdammt Touristen!1“ Една лимузина внезапно се отдели от тротоара, понесе се към нея, закачи я и я събори на земята. Около нея се струпаха хора.
— Добре ли сте?
— Ist ihr etwas passiert2?
— Peut-elle marcher3?
В този момент спря случайно минаваща линейка. Двама санитари бързо слязоха при тълпата.
— Ние ще се погрижим за нея.
Соня Фербрюге беше качена в линейката. Вратата се затвори и след секунда колата полетя напред.
Когато се опита да се изправи, тя разбра, че е завързана за носилката.
— Добре съм — възрази жената. — Нищо ми няма. Аз… Единият санитар се наведе към нея.
— Всичко е наред, фрау Фербрюге. Отпуснете се.
Тя го погледна сепнато.
— Откъде знаете името ми?…
Усети внезапно убождане на игла в ръката си и след миг потъна в очакващия я мрак.
Марк Харис стоеше сам на най-високата платформа на Айфеловата кула, без да обръща внимание на проливния дъжд. От време на време назъбени мълнии превръщаха дъждовните капки в ослепителни диамантени водопади.
Отвъд Сена се намираше познатият Пале дьо Шайо и паркът Трокадеро, ала той не ги виждаше. Мислите му бяха насочени към удивителната новина, която светът щеше да научи.
Вятърът вихреше дъжда в безумен въртоп. Марк Харис заслони китката си с ръкав и се вторачи в часовника си. Закъсняваха. И защо бяха настояли да се срещнат, при това в полунощ, чудеше се той. В този момент чу, че вратата на асансьора се отваря. Към него се приближаваха двама мъже — бореха се със свирепия вятър.
Щом ги позна, Марк Харис облекчено си пое дъх.
— Закъсняхте.
— Заради гадното време, Марк. Извинявай.
— Нали дойдохте. Срещата във Вашингтон е уредена, нали?
— Тъкмо за това трябва да поговорим с теб. Сутринта надълго и широко обсъждахме как е най-добре да процедираме и решихме…
Докато приказваха, вторият мъж бе заобиколил зад Марк Харис и почти едновременно се случиха две неща: нещо тежко и тъпо го удари по черепа и в следващия миг усети, че го вдигат и го прехвърлят през парапета под студения дъжд. Тялото му полетя в трийсет и осем етажната бездна.
Израснал в суровата Кълона край Ванкувър, Канада, Гари Рейнолдс се беше обучавал за пилот там, затова бе свикнал да лети над коварни планински райони. Пилотираше чесна „Сайтейшън II“ и зорко наблюдаваше снежните върхове наоколо.
В кабината на самолета можеха да пътуват двама души, но този ден той нямаше копилот. Не и в този полет, мрачно си помисли Рейнолдс.
Беше заявил фалшив маршрут на летище „Кенеди“. Никой нямаше да се сети да го търси в Денвър. Щеше да пренощува в дома на сестра си и на сутринта щеше да продължи на изток, за да се срещне с другите. Бяха се уговорили за всичко и…
По радиостанцията се разнесе глас и прекъсна мислите му:
— Сайтейшън едно, едно, едно, лима фокстрот, тук контролната кула на международното летище Денвър. Моля, обадете се.
Гари Рейнолдс натисна бутона.
— Тук сайтейшън едно, едно, едно, лима фокстрот. Искам разрешение за кацане.
— Едно лима фокстрот, съобщете позицията си.
— Едно, лима фокстрот. Намирам се на двайсет и четири километра североизточно от летище Денвър. Височина четири хиляди и петстотин метра.
Отдясно се извисяваше връх Пайк. Небето бе ясносиньо, времето — спокойно. „Добра поличба“, помисли си той.
Последва кратко мълчание и отново се разнесе гласът от кулата:
— Едно лима фокстрот, имате разрешение за кацане на писта две-шест. Повтарям, писта две-шест.
— Едно лима фокстрот, прието.
Внезапно Гари Рейнолдс усети, че самолетът рязко се разтърсва. Изненадан, той погледна през прозореца на кабината. Бе се появил силен вятър и след секунди чесната попадна в яростна турбуленция, която я заподхвърля насам-натам. Той изтегли щурвала в опит да набере височина. Безполезно. Беше впримчен в свирепия въртоп. Самолетът не се поддаваше на контрол. Гари Рейнолдс натисна бутона на радиостанцията.
— Тук едно лима фокстрот. Извънредна ситуация.
— Едно лима фокстрот, от какъв характер е извънредната ситуация?
— Попаднах във вятърна ножица — извика той по микрофона. — Крайна турбуленция! Намирам се в истински ураган, по дяволите!
— Едно, лима фокстрот, вие сте само на четири и половина минути от летище Денвър, а на нашите монитори няма нито следа от въздушна турбуленция.
— Не ми пука какво има на вашите монитори! Нали ви казвам… Помощ! — изведнъж изкрещя Гари Рейнолдс. — По…
В контролната кула смаяно видяха, че точката на радара изчезва.
Призори в района под Манхатънския мост над Ист Ривър до кей 17 дванайсет униформени полицаи и
