натисна под себе си и проникна в тялото й. Изпълни я мъчителна болка. Мъжът безпощадно продължи да влиза все по-дълбоко. Тя усети, че от тялото й потича топла кръв. Мислено пищеше и се боеше, че ще припадне. Беше впримчена в ужасяващия мрак на стаята си.
Накрая, след цяла вечност, той потрепери и се измъкна от нея.
— Тръгвам си — каза й „чичото“. — Обаче ако ме изпортиш на майка си, ще се върна и ще я убия. — И си отиде.
Следващата седмица бе почти непоносима. Постоянно я болеше, ала лекуваше раната си, доколкото можеше, и накрая болката премина. Искаше й се да разкрие случилото се на майка си, но не смееше.
Всичко беше продължило само няколко минути, ала те промениха живота й. Момиченцето, което мечтаеше за съпруг и деца, сега се чувстваше опетнено и опозорено. Кели реши никога повече да не позволи да я докосне мъж.
В нея се бе променило още нещо. От тази вечер се страхуваше от тъмното.
Глава 8
Когато Кели навърши десет години, Етел я впрегна на работа в пансиона. Момичето всяка сутрин ставаше в пет, чистеше тоалетните, търкаше пода в кухнята и помагаше в приготвянето на закуската за гостите. След училище переше, миеше пода, обираше праха и помагаше за вечерята. Животът й се превърна в отвратително досадно ежедневие.
С радост помагаше на майка си и тръпнеше да получи някоя добра дума. Напразно. Етел бе прекалено заета с гостите, за да обръща внимание на дъщеря си.
Когато беше съвсем мъничка, един мил клиенти прочете „Алиса в страната на чудесата“ и Кели остана омаяна от историята за бягството през вълшебната заешка дупка. „Ето какво ми трябва — мислеше си тя. — Не мога цял живот да мия тоалетни и подове и да чистя на разхвърляни непознати“.
И един ден тя откри своята вълшебна заешка дупка. Това беше нейното въображение — то можеше да я отведе навсякъде. И тя пренаписа живота си…
Имаше баща и родителите й бяха с еднакъв цвят на кожата. Никога не се ядосваха и не й се караха. Живееха в прекрасен дом. Майка й и баща й я обичаха. Майка й и баща й я обичаха…
Когато навърши четиринайсет, майка й се омъжи за един от гостите, бармана Дан Бърк, груб мъж на средна възраст, който се чумереше на всичко. Кели с нищо не можеше да му угоди.
— Вечерята е кофти…
— Тая рокля не ти отива…
— Абажурът в спалнята още е счупен. Казах ти да го поправиш…
— Не си свършила с чистенето на баните…
Пастрокът на Кели имаше проблем с пиенето.
Стената между спалните на Кели и майка й беше тънка и нощ подир нощ момичето чуваше удари и викове. На сутринта Етел се появяваше с тежък грим, който не можеше да скрие синините по лицето й.
Кели бе съсипана. „Трябва да се махнем оттук — мислеше си. — Ние с мама се обичаме“.
Една нощ, тъкмо се унасяше, чу от съседната стая високи гласове.
— Защо не се избави от детето, преди да се роди?
— Опитах, Дан. Не се получи.
Кели се почувства така, сякаш я бяха ритнали в корема. Майка й изобщо не я бе искала. Никой не я искаше.
Откри друг начин за бягство от нерадостния си живот: света на книгите. Стана ненаситна читателка и прекарваше в обществената библиотека почти цялото си свободно време.
В края на седмицата за нея не оставаха пари и тя си намери работа като детегледачка; завиждаше на щастливите семейства и си мислеше, че никога няма да има семейство.
На седемнайсет години Кели започна да се превръща в хубавицата, каквато някога беше майка й. Съучениците й я канеха на срещи. Отвращаваха я и тя ги отблъскваше.
В събота, когато не ходеха на училище и свършеше със задълженията си, Кели бързаше да отиде в обществената библиотека и прекарваше следобеда в четене.
Библиотекарката Лайза Мари Хюстън бе интелигентна състрадателна жена, кротка и дружелюбна, със също толкова непретенциозни дрехи, колкото и самата тя.
— Много е приятно да виждаш млад човек, който чете толкова много — каза тя един ден. — Ти прекарваш много време тук.
Това постави началото на тяхното приятелство. Седмица след седмица Кели изливаше страховете, надеждите и мечтите си пред библиотекарката.
— С какво искаш да се занимаваш, Кели?
— Искам да стана учителка.
— Мисля, че от теб ще се получи чудесна учителка. Това е най-благодарната професия на света.
Кели понечи да каже нещо, после замълча. Спомни си един разговор на закуска с майка си и пастрока си само преди седмица.
— Трябва да отида в колеж — бе казала тя. — Искам да стана учителка.
— Учителка ли? — изсмя се Бърк. — Това е адски тъпа идея. Учителите не печелят нищо. Чуваш ли ме? Нищо. Спокойно можеш да продължиш да миеш пода. Пък и ние с твоята старица нямаме пари да те пратим в колеж.
— Предложиха ми стипендия и…
— И какво от това? Само ще изгубиш четири години. Остави това. С твоята външност сигурно ще можеш да се продаваш на мъжете.
Кели скочи и избяга от масата.
— Има един проблем — каза момичето на госпожа Хюстън. — Не ме пускат в колеж. — Тя се задави от сълзи. — Цял живот ще продължа да слугувам!
— Разбира се, че няма — твърдо заяви библиотекарката. — На колко си години?
— След три месеца ще навърша осемнайсет.
— Скоро ще си достатъчно голяма, за да взимаш решения сама. Ти си красива девойка, Кели. Знаеш ли го?
— Не. — „Как да й кажа, че се чувствам като изрод? Не се чувствам красива“ — помисли си тя. — Не мога да понасям живота си, госпожо Хюстън. Не искам да съм такава… искам да избягам от този град. Искам нещо друго и никога няма да го получа. — Кели правеше всичко възможно да се овладее. — Никога няма да имам възможност да направя нещо, да стана личност.
— Кели…
— Изобщо не биваше да чета всички тези книги — горчиво каза тя.
— Защо?
— Защото са пълни с лъжи. Всички тези красиви хора, чудесни места и вълшебства… — Кели поклати глава. — Няма вълшебства.
Госпожа Хюстън се втренчи в нея. Момичето очевидно не осъзнаваше стойността си.
—
— Нима? — цинично попита Кели. — И как?
— Първо трябва да знаеш за какво мечтаеш. Ти искаш да водиш вълнуващ живот, изпълнен с интересни хора и красиви места. Другия път, когато дойдеш в библиотеката, ще те науча как да осъществиш мечтите си.
„Лъжкиня“, помисли си Кели.
Една седмица след като завърши училище, Кели се върна в библиотеката.
— Спомняш ли си какво ти казах за вълшебството, Кели? — попита я госпожа Хюстън.
